Марк Фрост - Шестимата месии

— Това е Томас Едисон — каза Стърн.

Джек им махна да се приближат и ги представи. Когато чу името на Дойл, Едисон светна като една от знаменитите си крушки с нажежаема жичка.

— Генераторът на Холмс, и то на живо — засмя се Едисон, но щом видя озадачените им физиономии, поясни, че сред научните среди „генераторът на Холмс“ се смятал за предтеча на електромагнитния мотор.

— О! — успя само да каже Дойл.

Едисон просто беше неспособен да намери достатъчно силни думи, за да изрази ентусиазма си по отношение на Шерлок Холмс. Той сподели удивлението си колко много са повестите, натъпкани със скучни създания, притежаващи толкова помрачен разсъдък, че е направо непонятно защо авторите им са решили да се главоболят с тяхното написване. На този фон той изпитал буквално възторг от срещата с измислен герой, надарен с толкова непростимо голяма доза гениалност! Дойл бе поласкан до такава степен, че буквално загуби дар слово.

След комплимента Едисон скочи с жизнеността на юноша, изкачи се с непостижима бързина по стълбата на колелца, прикрепена на релса, обикаляща пред полиците, свали подвързан в кожа том с разкази за Холмс и настоя Дойл да му даде автограф на титулната страница.

— Някакви идеи за нови разкази? — живо се поинтересува Едисон. — Защото аз съм напълно убеден, че нашият човек има предостатъчно съобразителност, за да се справи с дребния проблем при водопада.

— Витаят някои неща… — неопределено отговори Дойл. Не искаше да разочарова великия мъж.

Инес го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път.

След това Едисон започна да разпитва Дойл за стила му на работа, като държеше да научи всички факти: колко часа на ден пише Дойл? (шест); колко думи пише на ден? (от осемстотин до хиляда); на ръка ли пише, или използва някоя от модерните нови пишещи машини? (писалка); колко пъти преработва всяка книга? (три). После разговорът се измести към загадъчните корени на творческото начало. И двамата споделяха мнението, че неутолимият апетит на мозъка за ред води до спонтанното разработване на организирани идеи, чиято единствена цел е да опростят проблемите на делничния живот: било чрез разказ, хвърлящ светлина върху някой обезпокоителен аспект на човешкото поведение, или чрез изобретяването на машина, облекчаваща физическия труд.

— Всички ние сме детективи, борещи се с въпросителния знак в края на нашето съществуване — каза Едисон.

— И в това, според мен, се крие до голяма степен тайната на всеобщия интерес към вашия мистър Холмс.

— Но той всъщност е само машина — скромно напомни Дойл.

— О-о, с това не съм съгласен. С всичките ми извинения към Шерлок и независимо от общоприетото в медицината, за мен нашият мозък не е машина. Смятам, че когато бъде доведен до съответното състояние на готовност, мозъкът ни влиза в контакт с полето на чистите идеи, а то нито е физическо място, така както сме свикнали да разбираме това, нито теоретично понятие. Това по-скоро е измерение на абстрактната мисъл, наложено върху нашия свят и обменящо информация с него по начини, които ни е трудно да си представим. Директното ни съприкосновение с него е възможно само с помощта на такъв „инструмент“ като правилно настроения човешки мозък. И обяснението на всички велики мигове на човешкото прозрение е в почерпването на образи от кратките ни посещения на това „друго място“.

— Мога ли да ви попитам, сър, какво правехте с тези топчета и стоманената купа, когато пристигнахме? — попита Дойл.

— А-а, разбирам на кого нашият мистър Холмс дължи наблюдателните си способности — усмихна се Едисон. — Още преди много години разбрах, че най-добрите идеи добиват конкретна форма в съзнанието ми, когато пресичам размитата граница на съня при задрямване или събуждане. Убедих се поне за себе си, че именно по време на този кратък преход мозъкът ми изпада в оптимално състояние на възприемчивост, необходимо за осъществяване на контакт със света на чистия разум. Проблемът е да се задържим колкото може по-дълго в тази междинна зона, защото физиологията ни е такава, че сме склонни или бързо да заспиваме, или рязко да се събуждаме. Така че… — Едисон взе купата с топчетата и седна обратно на стола си, за да демонстрира: — Когато ми се приспи, аз сядам така, че ръката ми с топчетата да остане над купата, и се оставям на дрямката да ме унесе. Ако заспя, изпускам топчетата и тяхното издрънчаване в купата ме разсънва — малко съм глух, така че звукът наистина трябва да е силен — тогава отново ги вземам в ръка и нещата се повтарят. С помощта на дълги тренировки вече мога да оставам за дълго в желаното състояние. Сещам се за разни неща… добри неща. Всеки може да овладее тази техника, а специално аз съм установил за себе си, че след час-два в такава полудрямка се чувствам по-отпочинал, отколкото след пълни осем часа в леглото.