Марк Фрост - Шестимата месии

Телеграмата на рави Брахман обаче им донесе новина: Тикунейският „Зохар“, донесен на Брахман от Лайънъл преди една година за изследователската му работа, бил изчезнал само преди пет седмици, явно откраднат от архива на храма. Брахман не изказваше никакви предположения, с изключение на намека, че предполагаемата кражба може да има някакво отношение към Парламента на религиите — един от форумите, състояли се по време на Световното Колумбово изложение в Чикаго през 1893 година — събитие, посетено от Джейкъб Стърн като представител на американския ортодоксален юдаизъм.

След това докладва Престо: беше прекарал целия си ден в повторни посещения на магазините за редки книги, които бе обиколил веднъж още с пристигането си в Ню Йорк, и собственикът на една книжарничка в долната част на Ийст Сайд му разказал за интересна среща.

— Изискано облечен германец — добре изглеждащ, висок и атлетично сложен — влязъл в магазинчето на този човек вчера, представяйки се за агент на богат частен колекционер, интересуващ се от закупуването на редки ръкописи с религиозно съдържание. По думите на агента, неговият клиент добре съзнавал колко редки са тези книги и колко трудно би могъл някой да се добере до една от тях, още повече, че те по правило се намирали или на съхранение в обществени институции, или в ръцете на изследователи. Агентът се поинтересувал от така наречения жеронски „Зохар“ и попитал собственика дали до него не са стигали слуховете за донасянето на тази книга в Америка. Въпросната книжарничка… — Престо замълча за по-голям ефект, понеже склонността към мелодраматизъм бе неизменна част от неговата натура — се намира на по-малко от две преки от офиса на мистър Стърн.

— Отново германец — отбеляза Инес.

— Споделил с книжаря, че съвсем наскоро се върнал от Европа — допълни разказа си Престо.

— Без съмнение сега той притежава фалшивия „Зохар“, който му подхвърлихме на релсите — каза Дойл. — Знаем ли за кого се представя?

Озарявайки ги с лъчезарна усмивка и с жест, достоен за велик фокусник, Престо извади от въздуха визитна картичка:

— Мистър Фредерик Шуорцкърк: колекционер. Без други титли. Офис в Чикаго.

— Шуорцкърк? Доста странно име.

— Немско е. Шварцкирх. Означава „Черна църква“ — подсказа им Джек.

Дойл и Инес се спогледаха — отново се намесваше сънят за кулата. Вече не можеше и дума да става за съвпадение. В стаята се възцари мълчание.

— В турнето ти предвижда ли се спирка в Чикаго? — попита Джек.

— Всъщност да — сепна се Дойл.

— Трябва да отпътуваме утре — уточни Инес.

— Ще дойдем с вас — заяви Джек.

— Страхотно — възкликна Дойл съвсем като американец. И понеже Джек продължаваше да го гледа втренчено, попита: — Какво има?

— Има едно лице, с което искам да се срещнеш тази нощ.

— Не е ли малко късничко? — усъмни се Дойл.

— Приятелят ми не работи като другите — възрази Джек. — Е, готов ли си?

Дойл погледна Инес, който буквално преливаше от енергия, и въздъхна:

— Ами, води ни.

Потеглиха извън центъра в посока на Сентръл Парк, където завиха на запад. Улиците бяха празни, листата започваха да капят. „Дори в тази безлюдна част продължава да се чувства гигантската динамика в живота на града — мислеше си Дойл, — безшумно понесла се над земята като тихото бръмчене на грамадна турбина.“

Подковите на конете чаткаха по площадките пред обширните домове на Пето авеню и Дойл потисна несъзнателното желание, стаило се в някакво ъгълче на съзнанието му, да живее в стил, съразмерен с тези убийствени мащаби. Домовете на управляващата класа бдяха притихнали като средновековни укрепления или внушаващи изумление храмове на суетата и алчността, но… въпреки това, искаше му се да живее на такова място. В Англия богатите харчеха парите си дискретно и живееха в безвкусни провинциални домове, скрити зад високи стобори. Дойл също разполагаше с такава къща в провинцията, колкото и скромна да бе тя. Но в Америка кралете на престъпността издигаха тези провъзгласяващи величието им паметници на най-оживената улица в света, сякаш казваха: „За бога, погледнете насам, това съм аз, аз го постигнах! Сразих банката! Победих самите богове в собствената им игра!“.

Между улицата и домовете висяха телефонни жици, свързващи богатите един с друг благодарение на тази последна модна щуротия. „Те нямат какво да си кажат, когато са дори един срещу друг — помисли с презрение Дойл, — тогава за какво са им толкова много телефони?“