Марк Фрост - Шестимата месии

— Така ли? Това е ужасно!

— А как би се почувствал, ако на тези жени се даде същата сексуална свобода, на която се наслаждаваш ти? Ако им се разреши да се любят с когото си пожелаят и където им се прииска?

— Каква отвратителна мисъл! — възкликна Инес. — Това обезсмисля цялото удоволствие, нали така?

— Исках само да обоснова извода, че ако мъжете са направили цивилизования свят такъв, какъвто е, те се го постигнали за сметка на онези наши партньори, с които Бог ни е събрал, и тъкмо те са обезправените и унижените сред нас.

— Да не сте склонен да дадете на жените право да гласуват, мистър Дойл? — попита Престо.

— Мили боже, не чак толкова — призна Дойл. — Човек трябва да пристъпва към тези неща разумно. Най-напред следва да ги образоваме — на тях трябва да им е ясно за какво им предстои да гласуват. Да не забравяме, че Рим не е бил издигнат за един ден.

— А може и да не е чак толкова лошо — замечтано каза Инес, виждайки в съзнанието си света на равенството между половете в розова светлина. — Ще струва доста по-евтино да вкараш някоя птичка в леглото: няма нужда от цветя, край на вечерите за двама в скъпи ресторанти…

— Опасявам се, че подобна перспектива ме изпълва с отчаяние — въздъхна Престо. — Да изоставя ритуала на преследването и тръпката на завоеванието, за да получа всичко, за което съм бленувал в една жена, поднесено ми на тепсия при първо поискване, без съпротива или поне престорена свенливост… не, това ще ми отрови цялото преживяване.

— В такъв случай посещенията в харема не са ти доставяли голямо удоволствие, така ли? — възкликна Инес като куче, най-сетне докопало се до любимия си кокал.

Дискусията им продължи, жива и одухотворена, без да остане незасегната тема, като че ли в тази деликатна и плодотворна област някога би могло да се стигне до единомислие. Дойл вдигна поглед към Джек, който продължаваше да седи на капрата, и си помисли, че едновремешният му приятел пропуска да вземе участие в точно онзи тип философски открити двубои, в които някога се бе впускал с истинско наслаждение. Джек сигурно чуваше за какво става дума от височината на самотата си, но така и не погледна към тях, оставайки все така хладнокръвен и дистанциран като пазач на фар, наблюдаващ щорм в океана. Колко ли далеч бе стигнал Джек отвъд границата на тези животински по същество вълнения, окончателно ли бе престанал да се интересува от тях и възможно ли бе на него да се гледа като на човек?

Беше почти един часът след полунощ, когато най-сетне наближиха мястото, закъдето пътуваха. Не би било възможно да се пропусне, защото представляваше ширнала се под тях долина, осветена от невъзможна по яркост светлина, в центъра на която се издигаше правоъгълен комплекс от тухлени сгради, окичени с електрически крушки и заградени от висока бяла ограда. Няколко думи, прошепнати на ухото на пазача при портала, се оказаха достатъчни, за да ги пуснат. После Джек ги откара до най-високата постройка в центъра на комплекса и спря пред входа й. През големите прозорци се виждаха просторни стаи, натъпкани с машинария, лабораторна техника и научна апаратура.

Джек влезе пръв през стоманената врата, следван от другите, после мина по дълъг коридор и накрая стигнаха до голяма зала, чийто таван се губеше поне на десет метра над главите им; галерии на втория етаж ограждаха книжни лавици, изкачващи се по отсрещната стена. Поне десет хиляди тома, прецени с око на познавач Дойл. Под огромни стъклени витрини се мъдреха безчет минерали, химикали и модели на най-различни изобретения. От ъглите ги наблюдаваха с безжизнените си очи гръцки статуи, стените бяха покрити с фотографии и картини. Стаята — по-скоро зала — създаваше едновременно впечатление, че е претрупана и просторна, безлично величествена и интимно лична.

В центъра имаше семпло бюро и пред него на стол с регулируема облегалка отпуснато седеше видимо изморен мъж, поставил износените си ботуши върху ръба на едно изтеглено чекмедже. Изглеждаше заспал. В скута под скръстените му ръце лежеше стоманена купа. Рошава посивяла коса стърчеше във всички възможни посоки от голямата му благородна глава. Джек направи на останалите знак да пазят тишина и се прокрадна по-близо до мъжа на стола. Изведнъж Лайънъл Стърн ахна и прошепна:

— Знаете ли кой е това?

От ръката на задрямалия мъж изпаднаха две стоманени топчета и звучно издрънчаха в стоманената купа. Звукът го събуди, той мигновено се разсъни и вдигна лице към тях: между рунтавите му бели вежди имаше дълбока бразда, устата му бе широка и намръщена, очите му ги гледаха остро, изпитателно. Той разпозна Джек, повика го с пръст при бюрото си, здрависа се с него и двамата размениха няколко любезни думи.