Марк Фрост - Шестимата месии

— Телеграфирахте ли до първите спирки на тези влакове? — попита без особена надежда Франк.

Началник-гарата сбърчи лице — беше чел няколко от книгите за Кожения Франк и сега определено му липсваше самочувствие.

— А трябваше ли?

— Ами… да.

— Но ние претърсихме влаковете, преди да им разрешим да потеглят.

— Е, и?

Началникът се усмихна както се усмихва човек, чийто пикочен мехур всеки момент може да се спука, взе разписанието си от ръцете на Франк и тръгна към гарата.

„Давам му до десет, преди да хукне“ — обзаложи се наум със себе си Франк и започна да брои. Мъжът издържа до осем.

Франк тежко въздъхна и огледа насъбралата се тълпа. Беше изминал близо месец от последния път, когато се бе облажавал с жена. Лениво се запита дали наистина ще е много сложно да „топне фитила“ преди да продължи с преследването. После сви нова цигара, дръпна се настрани от зяпачите, сякаш търсеше някакви следи, и те го оставиха на мира.

Трийсет крачки по-нататък се натъкна на малка локвичка кръв. Топна пръст в нея… беше суха. Поне от два часа. Капките стигаха до празен коловоз, където дирята прекъсваше. Началник-гарата сигурно щеше да знае кой влак бе тръгнал оттук.

— Мистър Маккуети?

Обърна се: групичка от пет жени — същите, които го бяха наблюдавали от перона — стоеше на десетина метра от него. Той вежливо докосна периферията на шапката си.

— Моля?

Онази, която се бе осмелила да проговори, излезе напред: свежа като ягодка блондинка с едър кокал. Беше най-симпатичната от групата, което, за негово нещастие, не беше кой знае колко голям комплимент.

— Ако ни извините за безпокойството… прочетохме за освобождаването ви от затвора в тазсутрешния вестник.

— Аха.

Жената поруменя.

— Ние… ние сме най-големите ви почитателки тук във Финикс — изчели сме всичките ви книги и познаваме кариерата ви подробно.

— Ясно.

— Ако не се лъжа, вие се познавате с моя братовчедка от Тумбстоун — Сали Ан Рейнолдс? Била е сервитьорка в „Силвър Долар Салуун“. — Блондинката се изчерви като ябълка, притеснена от това, че Франк бави отговора си. — Всъщност…

— Как е Сали Ан? — попита той усмихнато, без ни най-малка представа за коя става дума.

— Добре е… сега е омъжена, живее в Тусон и има две дечица.

— Ще ви помоля на всяка цена да й предадете най-искрените ми поздрави.

— Не мога да ви опиша колко ще се зарадва, когато й кажа, че сме разговаряли!

Ето, в очите й проблесна добре познатият му поглед: като слънчев лъч, отразен от евтин диамант. Франк почувства едновременно възбуда и страх. Но всъщност нали такава беше историята на неговия живот.

— Знаем колко сте зает точно в този момент, но все пак се питахме дали ще бъде възможно да ви поканим на обяд, докато сте при нас в града?

Франк повторно се усмихна и както винаги се случваше в такъв момент, всякакъв спомен за нещастие, докарано му от жена, изчезна като че ли изобщо не го бе имало.

Чикаго, Илинойс

Казваше се Мери Уилямс — Данте Скръгс успя да установи това от две стари кокошки в пансиона. Беше им разказала, че идва от малък град в провинциална Минесота, където работила като учителка, и бе споделила, че се надява да си намери работа в Чикаго. Те бяха повярвали на историята й. Данте им каза, че е от училищния съвет и иска да провери препоръките й. „По-добре да не казвате на Мери Уилямс, че съм се отбивал при вас“, завърши той с усмивка. Какъв чаровник, въздъхнаха старите дами.

Бяха решили за себе си, че е с гръцки произход — това предположение обясняваше мургавата й екзотична красота, без да събужда естествената им гнусливост, когато станеше дума за чужди раси. Глупачките не предполагаха, че е индианка.

Всяка сутрин, точно в осем, тя излизаше от пансиона. Още на първия ден си купи карта на Чикаго и ръководейки се по нея се захвана методично да обхожда всички преки на централната част на града, явно търсейки нещо. Данте я следва по петите в продължение на три дни. Наблюдаваше я скрит сред останалите пешеходци и внимаваше да не я доближи много. Веднъж тя рязко се бе обърнала и бе тръгнала право към него, но той успя да се извърне с гръб към нея и се загледа в една витрина. Беше сигурен, че не го е забелязала, но въпреки това тя упорито се придържаше само към най-оживените улици и винаги се връщаше в пансиона преди стъмване.

На третия следобед, изглежда, най-сетне намери онова, което бе търсила: наричаха я „Водната кула“ и се намираше на Чикаго авеню. Бе една от малкото сгради, оцелели след Големия пожар; шпиловете от пясъчник заобикаляха висока белезникава централна кула и целият комплекс приличаше на нещо изпаднало от приказка в центъра на съвременната търговия.