Марк Фрост - Шестимата месии

— Актьори! — изсумтя Раймър с нескривана горчивина.

Да гледаш жестоката съдба в очите би могло да докара дори по-силен мъж до сълзи, а той не беше Херкулес, така че по бузите му се отрониха две едри влажни капки и самотно се спуснаха надолу — Бендиго продължаваше да се гордее със способността си да се разридава по поръчка и не пропускаше възможността да порепетира.

Пред замъгления му поглед се разлюля размит образ и той потърси утеха в него: двайсет и петте хиляди долара, които бе натрупал от миналите турнета. Представяше си бъдещето под формата на златни кюлчета, скътани в непревземаемото хранилище на една филаделфийска банка. Към тези пари можеше вече да добави и шест хиляди от последното турне, плюс четирите, които бе договорил да получи от религиозното селище, където отиваха да играят, и вече беше готов да подхване триумфалното си завръщане в Ню Йорк — е, първо трябваше да поотслабне, после щеше да ограничи пиенето — като продуцент, режисьор и… звезда като Хамлет в уникалната постановка на самия Бендиго Раймър!

Бендиго бе прекарал всеки свободен миг през двайсетте години на театралното си изгнание в преподреждане и опростяване на сложния текст в „Хамлет“ по начин, който да разкрие най-добрите му страни… повечко дуели с мечове, по-слънчеви взаимоотношения с Офелия, по-малко черногледство и мрачни интроспекции… и накрая апотеозът му беше на път да се осъществи. Стотици пъти бе репетирал сцената в съзнанието си… Нощта на премиерата. Бут е седнал в самия център на първия ред и ридае, смазан от величествения хуманизъм на изпълнението му, паднал на колене и умоляващ Бендиго да му прости въпиещата, злобна тъпота пред очите на публиката, сред която се намират всички по-важни театрални критици…

Веселият смях на Айлин го извади от забвението… хм, старецът също се хилеше.

Но какво, за бога, би могло да накара тези двамата да се смеят? Бендиго се ядоса и опъна здрава глътка от плоската бутилка. Имаше нещо унизително за него в интереса й към този старец. Това го накара да му се прииска отново да преспи с нея… ако това изобщо някога се бе случвало.

Когато Кожения Франк и съпровождащата го хайка пристигнаха със специален влак във Финикс, той бе приятно изненадан да намери сцената на престъплението отцепена и запазена относително непокътната. Вратът на пазача бе счупен — прекършен като суха клонка, което бе много по-лошо от обесване — и няколкото следи, които намери зад балите памук, съвпаднаха с онези, на които бе попаднал в депото на Юма: плосък отпечатък, без следа от ток, като от онези чехли, които бе виждал да носят кулитата. Освен това пазачът, който бе стрелял срещу убиеца, бе успял добре да го разгледа и заяви, че, да, мъжът несъмнено бил китаец, макар повече от това да не бе в състояние да каже. Показания, заслужаващи да бъдат наречени „добра новина“.

Лошата новина бе, че Франк нямаше да може да проследи онзи, по чиито следи бяха поели, из пустинята Сонора, нямаше да може да си набави екипировка и да се отдаде на упадъчното ежедневие да промива почва, да дегустира текила и, без да бърза, да търси най-добрата „духачка“ от южната страна на границата. Тази комбинация определяше най-откровено максимума, до който се простираха амбициите на Франк Маккуети за остатъка от живота му.

Франк запали цигара, поразкърши рамене и тръгна по следите, отдалечавайки се от хорската гмеж от адвокати и доброволци. Беше забелязал, че когато се опитва да изглежда като че ли напрегнато разсъждава, хората го заобикалят отдалеч. Благодарение на ботушите и високата си шапка той се извисяваше над тълпата, жълтото му яке блестеше под яркото слънце, а тъничките му мустачки му придаваха изражение на беззаветен героизъм. Смътно долавяше подхилкване на жени, разнасящо се откъм перона за пътници. Те се кикотеха и дърдореха развълнувани като квачки в селски двор… изглежда, бяха го познали по якето. На всичко отгоре местният вестник бе публикувал материал за освобождаването и включването му в акцията по издирването.

Жените… това беше основата на неговите житейски несгоди. Макар да си бе задавал многократно този въпрос, Франк така и не бе схванал докрай естеството на неудържимото привличане, което го теглеше към тях. Интересно какво виждаха те в него? Нямаше представа какво може да е то, но знаеше, че не става дума за самия него. Дали обаче имаше нещо общо с това, че бе убил жена пред цялата тълпа — бедната Моли, най-доброто в него бе умряло заедно с нея — което го бе направило известен и ги бе накарало да кръжат край него като мухи?