Марк Фрост - Шестимата месии

Повечето жени, посетили го в затвора, не можеха да се наслушат на историите, които им разказваше: по какъв начин и точно колко души бе убил — думите му бяха като отвратителна електрическа тръпка, минаваща през телата им. Не бе успял да разбере защо става така, не се бе и опитал да ги оправдае, че са такива. Като на всеки здравомислещ човек, единственото му желание бе да забрави колкото може по-бързо хората, които бе убил. А може би интересът им беше един от многото странични ефекти, резултат от четенето на евтините романчета, които се бяха нароили с годините, все с онази глупава картина на корицата, изобразяваща и него? Да, трябваше да признае пред себе си, че не бе опитал сериозно да забрани да го използват за такива цели. Нещо повече, сам беше опитал да пише и охраната на затвора все още предлагаше на туристите писанията му. „Кожения Франк: Кошмарът Джеронимо“, „Аз яздих редом с Уайът: Невидимият от Тумбстоун“. И още половин дузина. Продаваха се като топъл хляб… без грешка.

Но трябваше да признае истината: бе допуснал грешка, славата бе унищожила личния му живот и сега Франк усещаше как мозъкът го боли като изгнил зъб. Петте години в затвора му бяха дали духовно умиротворение, останало недокоснато от непрестанните искания на някоя жена да се държи така, както болното й съзнание би го възприемало — смирен, благодушен, по кучешки верен само на нея във всяко свое настроение… с други думи, точно обратното на онова, което той смяташе, че е. Този спокоен епизод в живота на Франк го бе довел до заключението, че главната причина, поради която една жена държи край нея да се навърта и мъж, на първо място е да може да го бомбардира с целия си арсенал тъпи въпроси, рикоширащи из празните простори на главата й:

Харесва ли му тази рокля? Не изглежда ли прекалено дебела в нея? Какво ще каже за този нов модерен нюанс руж? Как предпочита пържолата: само зачервена или препечена? Може ли да се досети колко са й поискали за един метър басма в магазина? Иска ли да поседят, хванали се за ръце, на носа на лодка в лунна нощ? Е, добре, дяволите го взели, той не искаше! Харесваше му да се повъргалят из купата сено, да, но нямаше и грам представа защо очакват от него да иска и нещо повече от това! Не можеше да отговори на никой от въпросите им, но ако наистина се интересуваха от мнението му, беше готов да заяви, че според него всички тези неща са еднакво свързани с ежедневието и че да се тревожи човек за тях е все едно да обяви за въпрос на живот или смърт проблема какво да закуси или какво да облече за танците на площада… а това просто изцеждаше от живота неговия сок.

Съпрузите за него бяха мъже, носещи вкъщи бекон, не смеещи да пийнат капка, преди да се е стъмнило, и събуждащи се все в онова легло, в което са си легнали вечерта. Винаги бе искал да зададе на гладното момиче, с което му предстоеше да легне за пръв път, въпроса: наистина ли му изглежда като кандидат за женитба? И ако кажеше „да“, той щеше да си вземе шапката, защото подобен извод по отношение на него би могъл да бъде направен само от луд! Франк искаше от живота само едно и вярваше, че всеки мъж, живял като него, би искал същото, би го желал повече от слава и повече от богатство — да бъде оставен на мира.

В този миг Франк се засрами от себе си — беше излязъл от пандиза само преди двайсет и четири часа, а ето че вече му липсваше. Всъщност неговите почитатели бяха намирали възможност да вкарат в килията му по някоя курва веднъж на месец — доброволки за тази задача не бяха липсвали. За свое изумление той бе открил, че след смъртта на Моли това е единственият вид женска утеха, от който имаше нужда.

„Почакай малко“ — каза си Франк и усети облаците над главата му да се разсейват: кой казва, че не би могъл да нагласи нещата по същия начин сега, когато вече беше практически на свобода? Нима беше обречен да се вкопчва в престилката на някоя квачка в мига, в който тя се опита да го хване на въдицата си? Не, няма такова нещо! Той усети радостта в него да забълбуква като пролетен ручей. Да, това бе истината: щеше да тръгне по нов път. Никакви кепенци на очите, никакви пухкави зайчета, готови да го дамгосат със знака си при първа възможност.

Той стъпка фаса си в земята и в същия миг до него запъхтян дотича тантурестият началник-гара с разписанието на влаковете, тръгнали от Финикс тази сутрин: два товарни, два пътнически, един пощенски. „Защо е трябвало да пускат дори и един влак да тръгва от гарата?“ — недоумяваше Франк, но пък от друга страна, отдавна бе изгубил всяка надежда, че някой ден ще му дадат да управлява света. Край него се бе събрала малка група очакващи нарежданията му доброволци.