Марк Фрост - Шестимата месии

Живот, толкова много живот. Риба в поток… коне, препускащи през тесен каньон… Рис, мирно преминаващ през стадо поскубващи трева антилопи и сърни… Ястреби, кръжащи в безоблачно сапфиреносиньо небе… А онова там, далече долу… какво бе то? Каква бе тази заслепяваща очите хармония на линии, цветове и форми?

Град, изникнал от пустинята като орхидея в оранжерия. Оазис сред кулите му, извисил се на триста метра в порив да целуне небесата. Кули от стъкло или кристал… червени, сини, кехлибаренокафяви, проблясващи под слънчевите лъчи като балдахин, обсипан с брилянти.

По бузите на Корнилиъс потекоха сълзи. Устните му беззвучно се размърдаха в пристъп на неземна радост. Нещо в гърдите му се отпусна, а сърцето му се отвори като жасминов цвят, разцъфнал през нощта.

Той виждаше някакво сияние да прониква навън през прозрачните стени на Града. Съзнанието му възприе мисловна команда, той полетя към светлината и проникна през стените, сякаш бяха от неосезаема мъгла. Там имаше хора… много… мирно събрани на заградена с дървета поляна, върху която се намираше платформа, откъдето бликаше светлината. Той се рееше над тълпата и никога преди не бе виждал толкова одухотворени и приветливи лица. Хората вдигнаха ръце, за да го подхванат и да му помогнат меко да се приземи в топлата им прегръдка.

Любов. Те го обичаха. Усети обичта им да помита останалите му чувства и да изпълва всяко ъгълче на съзнанието му. Тя буквално се изливаше от тълпата и се вливаше в него… о, колко всепоглъщащо бе това усещане!

Колко много ги обичаше… Всички.

Тълпата около него се обърна едновременно с лице към създание от светлина, изправено над тях. Той ахна: светлината идваше отвътре на нещо с неземна красота. Формата бе неясна, чертите размити, но златисти, излъскани, оформени от ореол на идеална любов, щедрост и душевен мир.

Размерите й бяха гигантски. Имаше криле, които очите не успяваха да обхванат с поглед. Не бе възможно да се измери размаха им.

Ангел.

Очите го намериха: големи заоблени дискове от небето. Неговият ангел… дошъл за него… единствено за него. Очите се спряха върху него. С обич. Усмивка… благословия… Ангелът заговори без думи. Но той ги чу в главата си.

— Щастлив ли си тук, Корнилиъс?

— О, да!

— Чакахме те.

— Мен?

— Чакахме те толкова дълго. Имаме нужда от теб, Корнилиъс.

— Нужда ли?

— Времето наближава. Имаш да правиш толкова много неща.

— Желая да ти помогна.

— Онези хора се отнесоха зле с теб… много зле.

— Да. — По бузите му се стичаха сълзи.

— Те изобщо не те разбират, нали? Не по начина, по който те разбираме ние.

— Да.

Необятната фигура на ангела изпълни полезрението му, гласът му отекваше през всяка фибра на тялото му.

— Искаш ли да останеш тук, с нас, Корнилиъс?

— Искам, да, толкова силно искам!

Ангелът се усмихна. Вятър разроши косата на Корнилиъс със звук, сякаш изтръгнат от хиляди приглушени барабани. С ръце сгънати за безмълвна молитва ангелът отново плесна с криле и полетя от платформата към небесната твърд. Всички обърнаха поглед нагоре, проследявайки величественото му възкачване. Музиката се засили до могъщо кресчендо и заглуши блажения шепот на тълпата.

Корнилиъс се усмихна. Вече бе приет в тайното братство.

Беше си у дома.

Заобикаляше ги мъртво море. Черни, мазно поклащащи се води, неестествено притихнали… чувство на фалшив покой, зад което определено се таеше обещание за насилие. Размити злокобни фигури се стрелкаха под повърхността. Северният хоризонт бе притъмнял под надвисналите тъмни завеси на задаващия се шквал. От запад се процеждаше немощна жълтеникава светлина и сякаш попиваше в лепкавата пяна. Зад тях изгряваше пълна луна като контрапункт на залязващото слънце.

Дойл стоеше при релинга в задната част на щирборда. Опитваше се грубо да изчисли положението им в морето: според него наближаваха трийсетия меридиан и се намираха на четиридесет градуса северна ширина. Най-близката суша бяха Азорските острови на юг, но от тях ги разделяха към хиляда мили. Изпод палубата се разнасяше протяжният вой на корабните винтове. Двигателите се задъхваха. Всеки момент щеше да се появи Инес. Тук, в далечния край на кораба, никой не би могъл да ги подслуша.

Дойл свали поглед върху скицата, която бе направил на драскулката от стената в каютата на Селиг, и напрегна целия си умствен потенциал в опит да разбере нейния смисъл. Беше работил върху проблема и бе стигнал агонизиращо близо до разрешаването на мистерията, но последното парче на мозайката все още му се изплъзваше. А и отец Дивайн продължаваше да се крие някъде. Не му се искаше да занимава капитан Хофнер със заключенията, до които бе стигнал, но, от друга страна, не можеше да игнорира опасността: не предприемеше ли нещо, Лайънъл Стърн едва ли щеше да доживее до сутринта.