Марк Фрост - Шестимата месии

Как я бе нарекъл преподобният? А… „катедралата“.

Е, добре, Корнилиъс бе ходил и в Сейнт Луис, и в Ню Орлиънс, и в Сан Франциско, но това тук по нищо не приличаше на никоя от другите катедрали, върху които бе падал погледът му: кули, шпилове, черни камъни, стълби под различни наклони и в различни посоки, без нито един кръст, та макар и само за разнообразие. Приличаше му по-скоро на замък от детска приказка. Достатъчно голяма, за да бъде подходяща за някой от онези градове. Строежът й напредваше изненадващо бързо, но това не бе учудващо предвид масата работници, полазили я като пчели в кошер. На всичко отгоре под земята денонощно се извършваха изкопни работи — откакто бе пристигнал, оттам не бе спрял тътенът на експлозии. Дали не разработваха някоя мина там долу: я за кварц, я за сребро… а защо не и за злато? В това малко градче отчетливо се долавяше миризмата на големи пари!

Корнилиъс започваше да се ентусиазира. Първо го бяха оставили в приемната на преподобния под претекст да поотдъхне, без да му предложат дори една безалкохолна бира, за да изплакне праха между зъбите си. Накрая бе доживял да бъде приет в същата стая от главния изкуфеляк и едва бе успял да му каже „Здрасти“, когато с пяна на устата и удари по масата преподобният бе произнесъл разгневена проповед относно прегрешенията на човека изобщо и предначертаната съдба на Новия град да израсне от пясъците на пустинята и да създаде свят без грехове… което било причината да не позволи железницата да докара в Райската им градина гадния дъх на цивилизацията.

Още от самото начало Корнилиъс бе искал да го спре и да му каже: „Чакай, приятелю, спести си напъна, аз не се моля на твоя Бог, което обаче никога не ми е пречило да изпращам по някой китаец за среща с Него!“. Но колкото и да се опитва, Корнилиъс така и не намери пауза, достатъчно дълга, за да вметне, че никой нормален не отклонява железница…

Но като се замислеше…

Само преди три месеца група кулита бе изоставила строителните работи по спомагателна линия, свързваща севера и юга на Аризона, забърсвайки цял тон провизии, експлозиви и други подобни. Само на някакви си сто мили оттук. А той бе видял не едно и две китайски лица в тълпата, която го бе посрещнала. Кой знае дали тази малка екскурзия нямаше да се окаже изненадващо полезна…

„И ето ме да седя тук и да слушам дивотиите на този падре, без да давам пет пари с каква цел ги дрънка, но в гласа му има нещо трудно доловимо, което ми пречи да го прекъсна и да го накарам той да ме изслуша — някакъв досаден звук като… като рояк конски мухи или… разгневени пчели.“

„А какво е това на писалището му?“

„Прилича ми на… кутия с карфици. Точно така. Карфици. Отворена кутия с карфици. Никога преди не съм виждал карфици да изглеждат така. Блестящи. Дълги. Сякаш са нови. Трябва да са съвсем нови. Какво им е толкова… Нови ли са?“

— Точно така, мистър Монкрийф. Блестящи нови карфици.

— Извинете… — измърмори Корнилиъс, без да отмества поглед от кутията. Не че имаше такова желание. Чувстваше се добре… вътре в него се разливаше някаква топлина… да, не се бе чувствал толкова добре, откакто бе дошъл тук… кога бе това?… вчера?

— Моля, продължавайте да ги гледате. Няма нищо лошо в това да се гледат карфици, нали, мистър Монкрийф?

Корнилиъс бавно поклати глава. Топлината бързо обхващаше цялото му тяло като бърбън от Кентъки в студена чаша. Вече можеше да се отпусне. Да, нямаше нищо лошо в това да погледа карфиците…

— Не бързайте… Имаме време… Така…

Преподобният Дей не помръдваше. Продължаваше да седи зад писалището. Но Корнилиъс не можеше да го погледне. Очите му омекваха…

Карфиците в кутията се размърдаха. В тях имаше живот. Да, така бе и предполагал. Те започнаха да се преместват, да се изкачват една връз друга, после изненадващо бързо… се изнесоха от кутията и увиснаха във въздуха пред него. Блестящи като коледни играчки… не, като лъскава опаковка на играчки… не, така, както светлината се отразяваше от тях и отраженията играеха по стените, това бяха по-скоро диаманти. С шепи.

— Красиво… — промълви Корнилиъс. — Колко са красиви!

Около него се разнасяха някакви звуци… Камбани… Чист кристален звън… Птичи песни… Шепот…

— Гледай ги, Корнилиъс.

Той отново кимна. Беше толкова щастлив. Гласът на преподобния така хармонично се сливаше със звъна на камбанките. Но нещо друго се чуваше още по-отчетливо… църковен хор?…

Карфиците образуваха завеса… танцуваща пред очите му, преливаща се… от повърхността й изплуваха образи и пак се сливаха с нея… Сребърни поля, избуяла трева, полюшваща се от вятъра… Слънце, изгряващо от купчина сняг… Чист ручей, бълбукащ през поляна с жълти цветя…