Марк Фрост - Шестимата месии

Бухалът безшумно кацна на клон от надвисналия над главата й бор, намести крилете си, изпитателно погледна надолу към нея и тя долови присъствието на дядо си в мъдрите очи на птицата.

„Върни се в леглото си, заспи и чакай да дойде сънят. Този сън е въпрос, но едновременно с това и отговор. Той ще ти каже какво да правиш.“

Бухалът примигна два пъти и тежко излетя в мрака.

И тогава тя си спомни още нещо, което й бе казвал: „Внимавай за какво молиш боговете!“.

Тази, която върви сама се върна в резервата. Знаеше, че след толкова дълго чакане сънят няма да се забави.

Новия град, територия Аризона

Корнилиъс Монкрийф имаше страхотно главоболие, без никаква перспектива скоро да му мине. Из целия Запад нямаше нито мъж, нито жена, които да не би могъл да убеди в нещо — нали точно такава беше работата му? — но установи, че започва да изпитва съмнения дали преподобният А. Глориъс Дей 11 11 Буквално: „един прекрасен ден“ (англ.). — Б.пр. някога ще поумнее. По дяволите! Още никой не бе успял да спечели спор с железницата, а кой бе Корнилиъс Монкрийф, ако не олицетворение на самата железница?

„Бог ми е свидетел, че му го обясних пределно ясно — че на всичко отгоре и вежливо, понеже такава е политиката на компанията при първи разговор с клиент — но този бледоок, размахващ Библия гърбушко в черно палто, с окапваща коса и с неумолимост по-характерна за валяк, отколкото за вярващ… той просто отказа да разбере какво е естеството на моите правомощия. Наистина не мога да разбера какво му е! Тук съм, за да диктувам условия, а той ми говори високопарни фрази, сякаш съм грешник, чиято душа е изнесена на пазара за спасение.

Едно не може да му се откаже — като заговори, приковава цялото ти внимание върху себе си: един поглед върху това изпито лице на скелет и монетата от джоба ми сама полита към дискоса. Не мога да разбера защо майка му го е пуснала да броди по света. Тестото, от което е замесен, не само че не е втасало, ами не е било и замесено като хората. Но в едно съм напълно сигурен: на Корнилиъс Монкрийф всичко си му е наред.“

Никакви брътвежи на преподобния за спасяването на неговата душа не можеха да трогнат Корнилиъс. Той бе прекарал първите петнайсет години след пристигането си тук, прибягвайки и до убийство, и до изнасилване, да не говорим за това, че склонността към насилие просто бе влязла в кръвта му… но беше ли естествено да се очаква нещо по-различно от хората, живеещи по границата? И все пак някой трябваше да налага волята на железницата, така че Корнилиъс бе номер едно, когато станеше необходимо да се отстрани някакъв проблем, било то трудов спор, избягал кули, закъснели плащания — когато останалите възможности се изчерпваха, идваше ред на Корнилиъс. Корнилиъс се появяваше, носейки в специален калъф пушка за бизони марка „Шарпс“ и затъкнал в колана си колт четиридесет и пети калибър с цев „Бънтлайн“ и седефена дръжка. С ръста си — почти два метра, и с помощта на верните си оръжия, той не знаеше думата неуспех.

Но дори той бе почувствал кожата му да настръхва досущ сякаш слушаше скрибуцането на разстроена цигулка, когато скочи от коня в центъра на този затънтен пущинак.

„Защо си нарекъл това място Новия град — искаше му се да запита преподобния. — Къде е Стария? И какво са се ухилили тия?“ До момента не бе чул дори една дума напряко от „гражданите“ — скапаняци, индианци, жълти мутри, мексиканци, бели, всички размесени добре и така мили и благоразположени към него, че бе готов да се вземе за великия шампион Джим Корбет, довлякъл се тук да изиграе мач за титлата. Какво наистина развеселяваше тези тъпоумни фермери толкова много? Да не би това, че живеят сред пълчища мухи в мишите си дупки, на петдесет мили от каквото и да е, в центъра на нищото, посред аризонската пустиня? Пътят минаваше право през Адската долина, после завиваше през Каньона на черепа и дори проклетите апачи не се бяха оказали чак толкова чалнати, че да построят вигвамите си толкова навътре сред пясъците! Никакво водоснабдяване, да не говорим за електричество. Мили боже, те даже нямаха поне едно прилично заведение: „Новия град е град на въздържатели“, обясняваха му те, усмихнати като олигофрени.

Но за сметка на това бяха построили истински театър и ги посещаваха най-различни трупи, така че хората може и да умираха, но поне не беше от скука. От друга страна, ако се изключеше центърът, нямаше нито една свястна сграда — нищо по-забележително от съборетини с по четири паянтови стени и дъсчен под. С едно изключение — голямата черна църква в края на града.