Марк Фрост - Шестимата месии

— Да, Аристотел.

— Нима оригиналните манускрипти са оцелели? — поинтересува се Дойл, без да скрива недоверието си.

— Възможно е… „Зохар“ е написана на арамейски — езикът, на който се е говорило в Палестина през втори век. Вярно е, че авторството на оригинала остава под въпрос, но най-често го приписват на неизвестен равин от тринайсети век, живял в Испания — Мойсей де Леон. Намерени са само два съхранени ръкописа на оригиналния труд на Де Леон. Единият се нарича „Тикуней Зохар“ — късо допълнение към основния труд, написано няколко години по-късно. Миналата година чикагският университет изискал от Оксфорд „Тикуней“ за подробно изследване по инициатива на група американски евреи — вие съвсем правилно се досетихте, мистър Дойл, че баща ми е високоуважаван член на тази група… След дълги преговори моят партньор и аз обезпечихме временното ни предоставяне на най-старото пълно ръкописно копие на „Книгата на Зохар“, датиращо от началото на четиринайсети век и открито преди години при разкопките на древен храм в околностите на Жерона, Испания. Експертите са страшно раздвоени относно автентичността на жеронския „Зохар“. Баща ми и неговите колеги се надяват, че притежавайки двете книги, ще могат да сравнят съдържанията им дословно и да решат този научен спор веднъж завинаги.

— Добре, но какво толкова особено има в този болонски „Зохар“? — попита Инес, потискайки прозявката си.

— Жеронски. Трябва да ви призная, че никога не съм го разглеждал. Аз съм бизнесмен и редките книги са предмет на моя занаят, а не моя страст — не притежавам нито знания, нито някакъв по-специален академичен интерес в тази област. Но баща ми, който се е посветил на изучаването на Кабала в продължение на близо трийсет години, би ви казал, че според него успешното дешифриране на тази книга би донесло на човек отговора на загадката на съзиданието, самоличността на Твореца и точното естество на взаимоотношенията ни с него.

— Хм-м… Доста изчерпателно, няма що — отбеляза Инес, демонстрирайки естествената си дарба към омаловажаване.

— И все още никой не е успял, така ли? — поиска да се увери Дойл.

— За мен тази материя е напълно непонятна — заяви Стърн. — Едва ли бих познал загадката на сътворението, дори ако тя изскочи отнякъде и ми открадне шапката… всъщност всичко, което знам със сигурност, е, че според хората, с които общува баща ми, „Книгата на Зохар“ най-вероятно съдържа скрития ключ, необходим да се разшифрова тайното значение на Тора…

— Първите пет книги на Вехтия завет — уточни Дойл.

— Книгите Моисееви: „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“ — припомни Инес, броейки на пръсти — е, вярно, зад гърба си, за да не пропусне, както го бяха учили в неделното училище.

— … и че Тора се смята за пряк превод на уроците, които Моисей чул от самия Бог на върха на планината Синай.

— Смята се, счита се… — промърмори Инес.

— Както правилно заключихте, мистър Дойл, аз нито по темперамент, нито по убеждение съм религиозен дори в минимална степен. Ако съществува всемогъщ и всезнаещ Бог и ако той е поискал човек да разреши загадката на собственото си съществуване, аз сериозно се съмнявам, че се е наложило да се главоболи да скрива отговора сред страниците на една прашасала овехтяла книга.

— Книга, за която все пак вярвате, че някой е готов да убие.

— Не съм казвал, че книгата е лишена от известна ценност: преди да я вземем, ние застраховахме жеронския „Зохар“ при „Лойдс“ в Лондон за сумата двеста и петдесет хиляди долара.

— Възмутително! — изсумтя Инес. — Та кой би платил такава сума за някаква си книга?

— По света има частни колекционери, за които тя би била безценна придобивка — обясни Дойл. — Хора без парични проблеми, които съвсем охотно биха платили някому да я открадне.

— Биха платили за кражба? Глупости, че кой би го направил?

— Крадци, естествено, ти кой мислиш? — Господи, това момче понякога го изкарваше извън нерви.

— Ето че стигнахте до корена на моите опасения, мистър Дойл — обади се Стърн. — Както казах, нито аз, нито моят съдружник — той между другото се казва Рупърт Селиг и се занимава с европейски финанси в офиса ни в Лондон — никой от нас не може да даде и най-малки доказателства, че някой ни дебне. Но откакто пристигнахме в Лондон с книгата в ръце, и двамата изпитваме особеното чувство, че сме под наблюдение. Чувство, което все повече се засилваше с тръгването ни от Лондон и придвижването ни към Саутхамптън до момента, в който се качихме на „Елба“. Не знам как иначе бих могъл да го опиша… космите на врата ми настръхват; когато се вслушам, чувам едва доловими съмнителни звуци; обърна ли се, и виждам с периферното си зрение някакви сенки да се изместват от зрителното ми поле…