Марк Фрост - Шестимата месии

Стърн и Инес го гледаха смаяно.

— Изпуснах ли нещо? — попита Дойл.

Стърн бавно поклати глава.

— Но как, за бога… — започна Инес.

— Виждам, че носите на врата си Звездата на Давид, окачена на верижка.

Стърн повдигна медальона изпод ризата си.

— Но как разбра, че е руснак? — поинтересува се Инес.

— Името „Стърн“ е доста характерно преиначаване — американизация, ако щеш — на цяла подгрупа руски еврейски фамилии. Във вас не се забелязват никакви външни знаци, че сте благочестив ортодоксален евреин, но е доста вероятно вашият баща, без съмнение дошъл в Ню Йорк от Русия преди едно поколение, да е по-ревностен вярващ. Въпреки това вие носите на врата си религиозен символ, което говори за известен конфликт, свързан с положението, което сте си извоювали — конфликт, съвсем обичаен между баща и най-голям син… Кожата на обувките ви — относително нови, между впрочем, ако се съди по липсата на износване в края на подметките, което означава, че са закупени през последните няколко седмици — е определено испанска и е характерна за района на Севиля. Престоят ви в този град е бил достатъчно дълъг, за да си поръчате изработването на обувките — поръчка, чието изпълнение нормално отнема от три седмици до един месец — а това подсказва, че най-вероятната причина за престоя ви там е бизнес. Днес следобед съвсем случайно ви дочух да преговаряте с капитана за съхранението на една книга.

Стърн призна, че заключенията на Дойл са правилни, с изключение на две: обувките му били купени от производител с магазин на Джърмин стрийт в Лондон и също така там бил извършил последната си сделка — кракът му изобщо не бил стъпвал в Испания — но, да, кожата на обувките му била рекламирана като севилска, а и въпросната книга наистина била с испански произход.

Инес бе също толкова изумен, без да показва това, защото се раздвояваше между нежеланието да разкрива колко е изненадан и необходимостта да окаже морална подкрепа на брат си. Той много добре знаеше, че Артър от време на време дава консултации на полицията — да, и също той бе написал онези детективски разкази — но не съзнаваше, че детективските умения на брат му са шлифовани до такава забележителна степен.

— Така че, мистър Стърн — продължи Дойл, все така изправен над младежа, с авторитетно хванати зад гърба ръце, — най-добре е да ни разкажете за тази книга, от която толкова много се интересуват онези, които ви преследват, както и да ни информирате за начина, по който е попаднала в ръцете ви.

Стърн кимна и прекара тънките си пръсти през косата си.

— Заглавието й е „Sefer ha-Zohar“ или „Книгата на Зохар“, което означава „Книгата на великолепието“ и представлява сборник испански писания от дванайсети век. Те са основата на юдаизма в Кабала.

— Да, традицията на еврейския мистицизъм — промълви Дойл и разрови мислите си, колкото да се увери, че сигурните му знания по този въпрос са обезкуражаващо оскъдни.

— Точно така. Векове наред „Зохар“ е бил документ за ограничено ползване, изучаван единствено от най-ексцентричните учени измежду равините.

— Почакайте, за какво става дума? — спря ги Инес.

— Кабала? Много трудно е да се опише: това е смесица от средновековна философия и фолклор, интерпретации на Светото писание, легенди за Творението, мистична теология, космогония, антропология, трансмиграция на душите.

— Ооо… — възкликна Инес, съжалявайки, че е попитал.

— В по-голямата си част е написана като диалог между легендарен, може би дори мистичен учител на име рави Симеон бар Йокай и неговия син и ученик Елиазар. Двамата се били скрили в някаква пещера в продължение на цели тринайсет години, с цел да избегнат преследването от страна на римския император, но когато императорът умрял и равинът излязъл от уединението си, той бил толкова смутен от липсата на каквото и да е било уважение в хората към духовните ценности, че се върнал обратно в пещерата, за да медитира в търсене на просветление как да постъпи. Изминала цяла година и едва тогава чул глас, който го посъветвал да остави обикновените хора да вървят по пътя си и да учи само онези, които вече са готови. „Зохар“ е запис на тези уроци, запазен за поколенията от учениците му.

— Донякъде ми напомня за Сократовите диалози между Платон и… ъъ, как се казваше? — обади се Инес, който не желаеше да демонстрира невежеството си, макар в действителност да имаше най-смътна представа за какво говори младежът.

— Аристотел — подсказаха му едновременно Дойл и Стърн.