Марк Фрост - Шестимата месии

„Май няма как иначе да се каже — помисли си Дойл. — Тя изглежда като китайка.“

От устата на Софи Хилс се разнесе звънлив, кристален смях.

— Колко много лица на приятели — изрече тя, но гласът й беше мъжки, тънък — напълно различен от истинския й глас и… да, акцентът беше доловимо мандарин. Тя отново се засмя.

Публиката се закиска в отговор, но тази реакция бе напълно несъзнателна.

— Всички щастливи, когато на кораб. Всички оставят проблеми у дома! — каза тя и пак се засмя. Доброто настроение, което излъчваше, постепенно запълваше стаята — въздухът сякаш стана по-ефирен и опияняващ, като вода от пролетен ручей.

„Ама май и аз се чувствам по-добре — каза си Дойл и се подсмихна. — Що за номер е това? Да заразяваш хората с щастие? Нещо напълно ново за мен.“

— И никой не болен от морска болест? — попита тя.

Разнесе се общ стон и нов смях. Една жена от средната редица вдигна ръка.

— О-о, колко съжалявам, госпожо! Защо вие там отзад не седне? — Няколко души се държаха за хълбоците и се превиваха от смях. — Как храна на кораб? Добра?

Да, храната е добра, отговори публиката.

— Госпожо, вие наистина се лишава! — обърна се тя към болната жена. — На нас храната ни липсва. Тук нямаме храна.

„Е, тази вечер имаме късмет“ — помисли си Дойл. В сеансите често се намесваха мрачни, изпълнени с печал духове, от сорта на онези, които намекват, че самоубийството е изиграло съществена роля в тяхната смърт, но според Дойл тазвечерният им събеседник определено бе най-щастливият дух, с който някога се бе свързвал медиум. Нищо чудно, че Софи бе толкова популярна.

— Името ми е мистър Ли — уточни Софи. — Но вие можете да ми казвате… мистър Ли.

Дори и най-тъпите му шеги изглеждаха забавни; може би в предишния си живот мистър Ли е бил придворен шут.

— Тук има най-различни хора. Много най-различен хора. Все щастливи и приятелски настроени… ако не, то ще станат след като се запознае с мистър Ли. Защото мистър Ли казва: животът трябва да ви прави щастливи, защо сте така сериозни, не е чак толкова лошо; я се погледнете: пътува на кораб, храната добра, няма болни… Само една дама… Не стойте близко до нея! — Тя се изсмя и тълпата се заля от смях едновременно с нея.

„Необикновен талант за имитация — прецени Дойл. — Напълно убеден съм, че пред мен стои един весел възрастен китаец, а не онази сериозна англичанка на средна възраст, която можеш да срещнеш някой неделен следобед по време на разходка из Хайд Парк. Но все пак за момента няма нищо свръхестествено.“

— Най-различни хора тук тази нощ. Ако някой там иска да разговаря с някой тук, само кажете на мистър Ли. Ако има, мистър Ли отива и намира, окей? Мистър Ли е като… хм, като телефонен оператор.

Стандартна процедура за преход към работа по същество. „Да видим сега как ще се справи мистър Ли“ — помисли Дойл и се наведе напред, изучавайки всеки неин ход.

— Вдигайте ръце, ако обичате — намеси се мисис Сейнт-Джон. — Ако времето ни стигне, ще се опитаме да се свържем с всеки.

Присъстващите започнаха да задават на Софи въпроси за починали чичовци, братовчеди, съпрузи, а тя им даваше лишени от всякакво увъртане отговори, които като че ли напълно ги задоволяваха. Дори извиквайки на помощ цялото си умение на прецизен наблюдател, Дойл не забелязваше обичайните слабости в представлението. Това, изглежда, потвърждаваше собствената му теория, че медиумите по някакъв начин прочитат в съзнанието на клиентите си каква е желаната информация. Обяснение много по-лесно за преглъщане от необходимостта да си представиш море от безтелесни духове, увиснали над междупространствена телефонна централа.

Но Дойл разполагаше с козова карта, която смяташе да изиграе. Той извади писалката си и написа едно име на салфетка за хранене.

„Джек Спаркс.“

Когато мисис Сейнт-Джон го посочи с пръст, той й подаде салфетката.

— Това ли е покойникът, с когото желаете да разговаряте? — попита за всеки случай мисис Сейнт-Джон.

Дойл кимна утвърдително. Бе подлагал на този тест всички медиуми, които бе разследвал през десетте години, откакто Джек бе загинал. И никой досега не бе издържал теста.

Мисис Сейнт-Джон се наклони и прошепна името в ухото на Софи. Настъпи пауза. „Мистър Ли“ смръщи вежди, после изви шия и затвори очи. Накрая поклати глава.

— Този човекът не тук — каза тя.

— Значи не можете да се свържете с него? — осведоми се Дойл. Любопитно — обикновено го обсипваха с куп лъжи. С реакция като тази се сблъскваше за пръв път.