Марк Фрост - Шестимата месии

Но какъв беше все пак онзи оставил неприятен привкус инцидент преди обед? Без никой да повишава тон, капитан Хофнер и двама разтревожени младежи — с американски акцент и явно евреи, защото единият от тях носеше Звездата на Давид — бяха разменили няколко думи. Бяха изразили загрижеността си относно мерките за сигурност на борда, споменавайки нещо за мястото, където се съхранявал някакъв предмет… книга или нещо такова.

По-младият от двамата — с рядка брада и пясъчноруси мустачки — изглеждаше разстроен и искрено изплашен. Хофнер бе запазил вежливостта си, макар да личеше, че е обезпокоен. Разговорът заглъхна в мига, в който Дойл се показа иззад ъгъла. Вторият младеж — явно по-старшият в двойката — го бе погледнал доста особено и със смесено чувство: разпознаване, надежда и облекчение. Хофнер бе кимнал на Дойл и го бе изчакал да мине покрай тях, преди да поднови малко нетърпеливо спора, явно желаейки по-скоро да реши проблема.

Дойл ги бе търсил с поглед, но от обяд насам двамата младежи не се бяха появявали… не, ето го единия — по-големия. Стоеше в коридора пред вратата за салона и се бе изправил на пръсти, очевидно търсейки някого.

„Може би търси мен“ — заключи Дойл. Но той нямаше време за младежа сега — вече бе закъснял за насрочения експеримент.

Софи Хилс имаше квадратно разумно лице и създаваше впечатление на жена, която е по-добре да не предизвикваш: например обичната гувернантка или съпругата на местния зарзаватчия. Къса прошарена коса. Никакви отстъпки пред модата. Чист поглед в будните очи. Здраво ръкостискане, достойно за адмирал от флотата. Дрехи без корсет, характерни за гардероба на суфражетка, и пълно отсъствие на мъглявата неопределеност в поведението, така характерна за повечето хора, занимаващи се с бизнеса с викане на духове. След като я представиха на Дойл, тя плесна с ръце, обявявайки началото на сеанса, сякаш се намираше на заседание на Уимбълдънския клуб на градинарите, и делово зае мястото си пред петте редици столове, натъпкани неизвестно как в стаичката на корабната библиотека. Публиката насяда.

Нямаше никаква кръгла маса, нито държане за ръцете, отсъстваше дори свещ за мис Хилс — намерението явно беше да се пристъпи незабавно към работа. До нея бе запазен един стол за мисис Сейнт-Джон, която щеше да води сеанса. Дойл избра място на предната редица, отляво на тях. Около него се настаниха сътрапезниците му от капитанската маса. Не се виждаха нито Инес, нито американският репортер — той не бе споменал за събитието пред брат си, а изглежда, и Пинкъс не бе дочул какво предстои. Дойл забеляза червенокосия ирландски свещеник да сяда малко вдясно зад него. Не го бе виждал от вчерашния следобед, когато бяха разменили няколко думи на горната палуба. Двамата се познаха и вежливо си кимнаха за поздрав.

Мисис Сейнт-Джон започна с обичайното за подобни сеанси предварително снемане на отговорност. Тя обясни, че понякога духовете следват някакви свои правила и тогава поведението им става абсолютно непредсказуемо, а за направените от тях заявления не могат да бъдат дадени никакви гаранции…

— Понякога те са твърдоглави и капризни като обикновените хора. Най-вече като най-близките ни роднини… — допълни я Софи.

Това развесели хората. Разнесе се лек смях. Ледът бе разчупен. Умно. „Атмосферата е забележително ведра — мина през главата на Дойл. — Напълно лишена от всякаква тайнственост и много делова. Поне засега.“ Дойл се огледа…

В дъното на стаята се появи младежът от разправията при мостика. Погледите им за миг се срещнаха, след това той се отпусна на едно от малкото останали свободни места. „Какво иска той? — зачуди се Дойл. — Е, добре, скоро ще разберем.“

Чакай малко… зад младежа се прокраднаха още две нови фигури.

Инес и Пинкъс… все с тази нелепа шапка.

Промъкнаха се като плъхове.

— Сега ще ви помоля за пълна тишина — обади се мисис Сейнт-Джон.

Софи Хилс се усмихна, помаха с ръка — като дете, което се сбогува — затвори очи и започна да диша дълбоко и ритмично. Тялото й видимо се отпускаше, после без никакво предупреждение рязко се стегна в неудобна поза, напълно различна от онази, която бе заемала до началото на транса: сплетени пръсти, ръце, сгънати отпред, сякаш в широки ръкави на пищен пеньоар, лакти, щръкнали встрани. Главата в края на издължената шия леко се поклащаше, като че ли балансирайки върху тънка ос. Широка загадъчна усмивка. Отворени очи с хоризонтални бръчици…