Марк Фрост - Шестимата месии

— Не. Той не тук. Съжалява.

— Не разбирам.

— Какво не разбира, господине? Ти много умен, а? Аз мисли да. Чуй мистър Ли: човек не тук; човек не умрял.

— Не е умрял? Това е невъзможно!

— О, сега ти мисли, че мистър Ли лъжец? Е, наричали мистър Ли и по-лошо преди…

Дойл се чувстваше нелепо: седеше и спореше с англичанка, маскирала се като китаец, пред тълпа немски туристи, включително един американски репортер, относно гибелта на човек, скочил във водопад, вкопчен в смъртна схватка с брат си — случка видяна и описана от неговия доверен секретар Лари. Чудесен начин за изява на един известен писател.

От друга страна, всички други медиуми, които бе питал досега за Джек, се бяха опитали да го замотат с абсолютно фалшиви измислици, нямащи нищо общо с това лице…

Пук!

Първата мисъл на Дойл бе: револверен изстрел. Не, в лампиона, окачен над главите им, бе гръмнала една от електрическите крушки. Сноп искри посипа публиката.

Мистър Ли отново се изсмя и публиката се смути: мистър Ли вече не изглеждаше благоразположен, а в гласа му се промъкваше нещо от Отвъдното — метално и студено. С изчезването на топлината в гласа му падна и температурата в стаята. Няколко жени потръпнаха и се завиха по-плътно в шаловете си, а една простена, без да иска.

Въздухът край Софи Хилс се сгъсти и просветна, от което тя стана малко по-трудно различима. Внезапно смехът на мистър Ли секна, Софи се задави, отвори широко очи и изплашено се огледа. „Мистър Ли“ го нямаше. Мисис Сейнт-Джон седеше на мястото си вцепенена и разтревожена.

„Това вече не е част от тяхната програма“ — досети се Дойл и се надигна от стола си. Никой друг в стаята не помръдна. Пинкъс стоеше притиснал гръб в стената, побелял от ужас. Той видя Инес да пристъпва към двете жени…

Пук!

Още една крушка се пръсна. Разнесоха се изплашени викове. Хората се размърдаха, завдигаха ръце, за да се предпазят от посипалия се дъжд искри.

Дойл почувства нечия ръка на рамото си… беше свещеникът.

Софи падна на колене; тялото й безконтролно трепереше, но погледът й оставаше странно чист и изпълнен със зов за помощ. Тя явно се бореше с нещо невидимо, с някаква сила, опитваща се да проникне в нея.

Свещеникът бързо се отправи към медиума.

— Има някой в тази стая! — извика Софи с глас, обзет от ужас. — Някой, които не е за какъвто се представя! Тук има лъжец!

Инес стигна до нея пръв и я хвана за ръката. В същия миг Софи Хилс загуби битката, която водеше — очите й се затвориха, а тялото й се втвърди сякаш бе издялано от дъб. Обърна се към Инес и отвори очи… после тръсна ръка и Инес отхвръкна, сякаш повален от изтръгнал се на свобода див кон, и се стовари в първата редица столове.

Дойл приведе рамо и блъсна в жената с цялата си тежест, но ефектът бе като че ли се бе ударил в стена — тя изобщо не се помръдна. Той се промъкна зад нея и я хвана в мечешка прегръдка през ръцете. Свещеникът поднесе разпятието пред лицето й и тя спря да се съпротивлява, приковала поглед върху кръста. Инес бързо се изправи, също мина отзад и се вкопчи в плещите на жената. Тя не се съпротивляваше, но тялото й пулсираше от някаква страшна енергия. По-късно двамата братя щяха да се обединят около впечатлението, че са държали бенгалски тигър.

Свещеникът не се разколеба.

— В името на всичко свято, заповядвам ти, дух нечестив, да напуснеш това тяло!

Жената го погледна. Спокойно и ведро. После се усмихна с ангелска усмивка.

— Помниш ли съня си? — попита тя. Гласът й отново бе станал женски: нисък, интимен, мелодичен. Но не беше гласът на Софи.

Свещеникът изумено я изгледа.

— Те са шестима. Ти си един от тях. Послушай съня си.

Какво, по дяволите, бе това?

— Трябва да намериш останалите. Те са петима. И ти ще ги познаеш, когато ги срещнеш. Ако се провалиш… надеждата ще умре с теб. Това е словото на Архангела.

Гласът бе толкова тих, че никой друг не чу нищо — единствено Дойл, Инес и свещеникът. Усмивката й постепенно угасна и жената се отпусна в ръцете им. Дойл внимателно я положи на пода. Слабо, повърхностно дишане. Безсъзнание.

Въздухът в стаята отново се бе изчистил. Времето, което междувременно сякаш бе спряло, отново започна своя ход. Мисис Сейнт-Джон се заклати, но Инес я подхвана преди да рухне на пода.

До Дойл застана капитан Хофнер. Невъзмутимата му фасада бе изчезнала.

— Mein Got! Mein Got!

— Отнесете ги в леглата им — нареди Дойл.

Хофнер кимна. Появиха се моряци от екипажа. Софи Хилс внимателно бе изнесена навън. Инес правеше вятър на мисис Сейнт-Джон, която постепенно идваше на себе си. Тълпата бе подвластна на очакваната реакция: изумление от случилото се, облекчение, че пострадалите ще оцелеят… някои все още не намираха сили да се поместят от столовете си, други бавно излизаха от салона, подкрепяйки се взаимно.