Марк Фрост - Шестимата месии

— Знам това усещане — спря го Дойл.

— Сеансът едва ли е помогнал особено — подметна Инес.

— В никакъв случай. Не знам за вас, но според мен случилото се тази нощ е ужасяващо — заяви Стърн. — Не мога да го обясня, но предчувствам, че онова, което видяхме, и другото, с което се занимавам, по някакъв необясним начин са свързани. Считам себе си за човек на рационалното, мистър Дойл, и се надявам никога да не чуете от устата ми по-нелогично заявление от това, което току-що направих.

Дойл усети, че започва да омеква към Стърн — от момента, в който младежът се бе отърсил от първоначалната си неохота да говори, вродената му скромност и несъмнената му интелигентност го правеха все по-привлекателен.

— Ако това чувство идва от най-дълбоките нива на интуицията, аз бих посъветвал всекиго да му повярва — отговори Дойл.

— По тази причина, когато капитанът каза, че не може да ни помогне, аз се обърнах към вас. Чел съм репортажи във вестниците как сте оказвали помощ на полицията в редица загадъчни случаи. А освен това ми направихте впечатление на човек, който не се бои да застане зад това, в което вярва…

Малко притеснен, Дойл махна с ръка, отклонявайки комплимента.

— Къде се намира в този момент вашето копие на жеронския „Зохар“, мистър Стърн?

— Заключено в корабния сейф. Днес следобед проверих.

— А вашият партньор, мистър…

— Селиг. В общата ни каюта. Както ви казах, загрижеността на Рупърт за нашата безопасност надвишава дори моята. Откакто излязохме в открито море, той отказва да стъпи на палубата след като се стъмни…

Инес презрително изсумтя — по начина, характерен за кралските мускетари — но веднага осъзна колко неуместна е тази реакция и я маскира под формата на сложно изкашляне.

— Тези гъши пера по възглавницата ми… — неубедително се опита да се извини той.

— Струва ми се, че се налага да поговорим и с мистър Селиг — проговори Дойл, без да удостои театралниченето на Инес дори с осъдителен поглед.

Лайънъл Стърн леко почука на вратата на каютата си — три пъти бързо, последвано от две пъти по-бавно. Инес беше ужасен от пълната липса на лукс в коридора на второкласното отделение, но компанията, в която се намираше, го накара да запази наблюденията за себе си.

— Рупърт? Рупърт, аз съм — Лайънъл.

Никакъв отговор. Стърн хвърли загрижен поглед към Дойл.

— Да не би да спи? — попита Дойл.

Стърн поклати глава и пак почука.

— Рупърт?

Отново никакъв отговор. Дойл сложи ухо на вратата и чу едва доловимо изскърцване, последвано от леко изщракване.

— Къде е ключът?

— Оставих го в стаята — объркано отговори Стърн. — Решихме, че не е разумно да се разхождам с него по кораба.

Инес извъртя очи към небесата.

— Налага се да позвъним на стюарда — въздъхна Дойл. — Инес?

Инес въздъхна и лениво се отправи по коридора в търсене на въпросното лице, мислейки, че това същество ще трябва да е наистина рядка гледка тук долу, сред миризмата на пот.

Стърн раздруса дръжката на вратата.

— Рупърт, моля те, отвори!

— По-тихо, ако обичате, мистър Стърн. Уверен съм, че няма основания за безпокойство.

— Нали ми казахте да обръщам внимание на собствената си интуиция? — Той стовари юмрук върху вратата. — Рупърт!

Инес се върна, придружен от стюард, който получи кратко обяснение, преди да отвори вратата със служебния си ключ. Вратата се открехна два-три пръста и спря, задържана от сложената от вътрешната страна верига.

Стюардът започна пространно обяснение, свеждащо се до очевидния факт, че веригата би могла да бъде махната само от някой, който се намира вътре, но Дойл го прекъсна, стоварвайки обутия си в тежък ботуш крак по вратата. Веригата се скъса и вратата се отметна навътре.

Каютата беше дълга и тясна. На лявата стена бяха монтирани две завинтени една над друга койки. Над умивалника в дъното се виждаше затворен и заключен илюминатор.

Рупърт Селиг бе проснат на студения стоманен под: краката му бяха изпружени, юмруците му бяха свити пред раменете, устата и очите му бяха застинали отворени в най-изразителната гримаса на абсолютен ужас, която Дойл бе виждал.

— Стойте назад — нареди той.

Стюардът изтича за помощ. Стърн се подпря на стената. Дойл предпазливо пристъпи навътре, попивайки с поглед всички детайли — знаеше, че само след минути всичко безвъзвратно ще бъде стъпкано.

— Мъртъв ли е? — прошепна Стърн.

— Опасявам се, че да — отговори му Инес.

Стърн забели очи и припадна. Инес отпусна омекналото му тяло на пода в коридора.