Марк Фрост - Шестимата месии

— Погледни ме.

Вбесен, преподобният вложи цялата си огромна мощ и въздухът над двамата сякаш се огъна. Очертанията на телата им се размиха, скрити зад невидимо силово поле. Много хора бяха намирали смъртта си при много по-слабо прилагане на причастието, мозъците им се бяха разкапвали, волята им ги бе напускала, без да могат дори да помислят да се противопоставят.

Но сега не ставаше нищо. Мъжът просто го гледаше.

От носа на преподобния шурна кръв. Вложеното усилие бе изцедило силите му. Смаян най-сетне от факта, че не е в състояние да стори нищо на този човек, преподобният се вгледа в лицето му с все по-засилващо се отчаяние. Изражението на противника му оставаше решително, но вбесяващо безстрастно, без никаква ненавист и без да предоставя на преподобния каквато и да било възможност да открие някаква слабост.

„Този човек не изпитва страх“ — помисли си Джейкъб, докато наблюдаваше Джек. А без страх преподобният просто нямаше за какво да се захване.

Схватката продължаваше. След известно време преподобният забеляза нещо познато в погледа на противника си. Очите му се разшириха от ужас и той се задърпа отчаяно, но Джек безмилостно държеше главата му неподвижна. Той чакаше точно този миг — да бъде познат.

— Не! — каза Джек.

Неспособен да се откъсне, преподобният се опита да избегне погледа му, но Джек го държеше здраво и със силата на волята си го накара отново да вплете поглед с неговия.

— Какво искаш? — със слаб глас попита преподобният.

Джек не отговори.

— Кой си ти? — Гласът на Дей отпадаше все повече и повече.

— Ти знаеш кой съм — каза Джек.

Жалкото, болно лице на преподобния издаваше вътрешната му борба с това, което внушаваше фразата, но накрая съпротивителните му сили свършиха и той се отпусна.

— Знаеш кой съм аз, нали?

— Да — прошепна преподобният.

— Кой съм? Кажи ми!

След дълго мълчание преподобният отговори:

— Моят брат.

— И как се казвам?

В очите на преподобния се появи недоумение.

— Джек.

— А ти?

След още по-дълго мълчание той прошепна:

— Аликзандър.

Джек кимна. Двамата общуваха без никаква преструвка, всички маски бяха свалени. Всякаква вражда и борби бяха забравени. Сега те бяха само братя.

— Чуй ме сега — бавно и тихо изрече Джек, надявайки се да намери в себе си думите, от които имаше такава нужда. — Чуй ме, Алекс. Всички сме тук в тази стая, всички — майка, татко. Малката ни сестричка. Никой от нас не знае защо се случи всичко това, защо ти се отчужди от нас, защо те погълна тъмнината и какво те накара да извършиш престъпленията срещу нас и срещу другите. Това сега няма значение. Чуваш ли ме?

Аликзандър Спаркс погледна брат си с вниманието на изплашено дете, молещо за утешение и успокоение. Трепереше объркан и обзет от страх.

— Всички те сега са с нас в стаята, духовете им са с нас и тук ще свърши всичко. Аз говоря от тяхно име, гласовете им звучат в моя глас. Чуй ме…

И в този миг Джек намери думите, които бе дошъл да каже, наведе се и ги прошепна в ухото му:

— Ние ти прощаваме, братко.

Аликзандър тихо изплака.

— Прощаваме ти.

Аликзандър рухна напред и се свлече в ръцете на брат си. Джек грижовно отпусна крехкото му тяло на пода, коленичи до него, прегърна будещото жалост същество и пак прошепна:

— Прощаваме ти.

От устните на Аликзандър се откъсна сърцераздирателен вик, безкрайно жалостив вопъл за всички загубени и откраднати души. С последни сили той се притисна в брат си, разтърсен от ридания. Дори останалите в стаята, въпреки страха и гнева срещу престъпленията на Аликзандър, в този момент изпитваха само състрадание.

Със стържещ метален звук една от решетките на тавана се отмести от леглото си. Джейкъб вдигна поглед и видя Каназучи, който провисна на ръце в отвора и скочи при тях. Последните капки кръв изтичаха в дупката. Тътенът отдолу се засили, а от дупката повя вятър, който изгаси пламъците във фенерите. Каназучи не помръдваше, сякаш бе замаян. Накрая направи слаб опит да се изправи и Джейкъб неуверено се приближи да му помогне.

— Ела, приятелю — каза той тихо.

Той протегна ръце на Каназучи и му помогна да стане. Подпрели се един в друг, двамата отидоха при Джек и Аликзандър. Джейкъб отново помогна на Каназучи този път да седне и също седна между него и братята.

Тази, която върви сама кимна на Престо и той сложи ръка през раменете й. Двамата пристъпиха напред и запълниха последните места в кръга. Тази, която върви сама хвана с лявата си ръка ръката на Престо и протегна дясната на Джек. Той я стисна силно със своята лява и хвана с дясната си ръка Аликзандър. Каназучи държеше дясната ръка на Джейкъб, а той се пресегна и нежно покри дясната ръка на Аликзандър. Каназучи протегна ръка към Престо и кръгът се затвори.