Марк Фрост - Шестимата месии

Което доста приличаше на баща му.

— Какво е това, което носиш? — чу се глас.

Той се обърна. Някакво същество, чието мъртвешко тяло изглеждаше като извадено от кошмарно видение, направи жест, който определено се отнасяше до него. Кутията, която носеше Лайънъл, излетя от ръцете му, измина по въздуха трите метра, които ги разделяха, и се озова в ръцете на таласъма. Той разкъса опаковката и сложи ръцете си върху жеронския „Зохар“.

— Просто не знам как да ти благодаря — каза мъжът.

След това загуби всякакъв интерес към присъствието на Лайънъл. Младежът изтича до баща си и го изтегли изпод струята кръв, която вече се стичаше по улея към дупката в края на стаята.

— Ти си жив! — ахна Лайънъл.

— И наистина съм много доволен да те видя, сине — тихо отговори Джейкъб. — Имаш ли револвер?

Лайънъл изтегли револвера си от колана.

— Застреляй го.

Джейкъб кимна към мъжа, който бе обърнал гърбицата си към тях и поставяше „Книгата на Зохар“ в едно сребърно ковчеже.

Лайънъл вдигна револвера с треперещи ръце. Мъжът се обърна и махна с ръка. Тялото на Лайънъл се разтресе и изстрелът му се отклони. Револверът излетя от ръката му и падна в дупката. Лайънъл се свлече на колене.

Без да им обръща повече внимание, преподобният Дей извади шепа кибритени клечки от джоба си и се опита да запали една в корпуса на мангала. Тя се счупи в ръката му. Опита втора със същия резултат, после трета.

— Проклятие — засмя се недоверчиво преподобният Дей. — Заради някаква си клечка…

Откъм лабиринта се разнесе смразяващ кръвта вик, последван от два изстрела. Преподобният Дей наклони глава, вслуша се, захвърли клечките настрани, изкуцука до стената, свали един от фенерите и го отнесе при мангала.

Лайънъл трескаво се огледа с какво да разреже връзките, които стягаха ръцете на баща му. Стрелбата над тях бе заглъхнала, чуваха се само откъслечни изстрели и все по-засилващите се стенания и писъци на ранените.

Кръвта се стичаше от решетката и отиваше по улея в дупката, а подземният тътен ставаше по-силен и по-силен.

Последните черноблузи, останали живи пред главния вход на църквата, захвърлиха пушките си и избягаха малко след като и последната картечница спря да стреля. През бинокъла си Дойл видя първите белоблузи да излизат окървавени през вратите на катедралата и викна:

— Хайде!

Двамата с Айлин помогнаха на Инес да стане и бързо тръгнаха към църквата. Дойл се затича, подмина труповете в черни униформи и спря, когато стигна до вратата.

Сцената вътре беше отвратителна. Стотици тела бяха натрупани едно връз друго. Почервенелият от кръв под на катедралата бе посипан с натрошено стъкло. Замаяните оцелели се изправяха с мъка.

Айлин и Инес го настигнаха и спряха. Айлин затаи дъх, ужасена от кървавата сцена.

— Господи боже, Артър — прошепна Инес и недоверчиво поклати глава. — Мили боже…

Имаше много ранени, стотици, и те се нуждаеха колкото се може по-бързо от помощ.

— Трябва да ги извадим навън, където ще можем да виждаме — каза Дойл. После хвана Айлин за ръцете, погледна я в очите и с тих, но твърд глас каза: — Имам нужда от твоята помощ. Сега не е време за сълзи.

Тя видя състраданието в погледа му и кимна. Слязоха в църквата по окървавените стъпала, обърнаха се към онези, които можеха да вървят, и им наредиха да помагат на оцелелите да излязат навън. Много от хората не бяха в състояние да реагират, на други се наложи да повтарят, защото изстрелите почти ги бяха оглушили. По преценка на Дойл най-много жертви имаше в центъра на залата, където кръвта им се стичаше в специални улеи.

Детски гласове привлякоха вниманието на Инес към лявата странична врата.

— Артър, ела тук.

Дойл се изкачи при него по стълбището и видяха кръг от насядали непосредствено до входа деца, заслушани в човек в черно, коленичил на земята пред тях. Дойл и Инес минаха покрай труповете до картечницата и тръгнаха към мъжа. Когато приближиха, той вдигна поглед към тях и те спряха.

— Каназучи? — попита Дойл.

Мъжът кимна. Лицето му беше пепеляво бледо. Явно бе, че е тежко ранен.

— Погрижете се за тях, моля ви — каза Каназучи, после с гримаса на болка и титанично усилие се изправи.

Дойл му помогна. Инес се опита да го възпре.

— Трябва да почивате.

— Не — възрази Каназучи. — Благодаря.

Той леко се поклони, събра силите си и бавно тръгна към църквата, сложил ръка върху дръжката на меча.

Инес и Дойл сведоха погледи към малките изплашени личица, които ги гледаха с надежда.