Марк Фрост - Шестимата месии

— Аз ще се погрижа за тях — обеща Инес прегракнало.

Дойл хвана Инес и го прегърна. И двамата преглъщаха сълзите си и трепереха от напрежението да се сдържат.

— Мили боже. Мили боже…

— Не трябва да им показваме, че и ние сме изплашени — прошепна Инес.

Дойл стисна силно ръката на брат си и тръгна след Каназучи към църквата.

Когато стигна при задната врата, Айлин видя Франк, сгънат около картечницата. Изтича по стъпалата при него, видя локвата кръв, попила в земята, и падна на колене.

— Не. Моля те, не!

Франк отвори очи и я погледна, но погледът му не се фокусираше.

— Ти ли си, Моли?

— Франк… аз съм. Айлин.

Едва сега очите му я намериха и погледът му се избистри.

— Моли… Колко си хубава в тази рокля!

Той вдигна ръка и тя я хвана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Да, Франк, аз съм, Моли. Тук съм.

— Не исках да ти сторя нищо лошо, Моли — прошепна той.

— Не си ми сторил нищо, Франк. Никога.

— Извинявай. Страшно… съжалявам.

— Няма нищо.

— Сега вече нищо не стои между нас. Между… мен и теб.

Тя поклати глава.

— Не.

— Това е чудесно.

— Да, Франк.

Франк се усмихна — беше толкова щастлив да я види пак.

— Винаги съм те обичал — каза той.

Очите му погледнаха зад нея… после се затвориха. Ръката му се отпусна.

Айлин сведе глава и се разплака.

Дойл се затрудняваше да определи колко са убитите. Може би една четвърт от хилядата души, затворени вътре, и още толкова ранени. Беше ужасно, но когато видя как са разположени картечниците, той осъзна колко много по-лошо би могло да свърши всичко. Явно бе, че е спасен животът на стотици. Той чу глух тътен, идващ дълбоко изпод църквата.

Намери Каназучи в центъра на залата, коленичил до решетката, през която продължаваше да се оттича кръвта на жертвите.

— Помогнете ми — каза Каназучи. — Трябва да бързам.

Дойл незабавно застана до него. Подпъхнаха ножовете си и повдигнаха една от подгизналите в кръв решетки.

Джек и Престо отнесоха Тази, която върви сама през последните извивки на лабиринта към светлината пред тях. Мощни трусове разклащаха стените и събаряха камъчета и прах от ъглите. Влязоха в кръглата стая и видяха преподобният Дей да излива газ от един фенер в малък мангал. Въглените се запалиха, Дей взе тънка дълга свещица, запали я от огъня и се отправи към най-близкото сребърно ковчеже.

Джейкъб ги видя пръв. Лайънъл беше успял да развърже ръцете му и сега се мъчеше да стори същото и с краката му. Джек остави Тази, която върви сама на Престо и стъпи в кръга, изваждайки револвера си. Усетил ново присъствие, преподобният Дей се обърна. Джек спря само стъпка от него. На лицето му се беше спуснала мрачната маска на твърда решимост. Той вдигна револвера и го насочи право в главата на преподобния.

Преподобният замахна рязко с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадно насекомо — движение, което би запратило по въздуха друг човек в ъгъла на стаята. Джек обаче нито помръдна, нито показа някаква реакция… само докосна с дулото горната устна на преподобния и хладнокръвно запъна ударника, готов да убие. Удивено изражение измени за миг чертите на Дей. Той беше забравил какво е страх, така че не бе в състояние да почувства опасността. Когато обаче разбра, че човекът пред него се осмелява да му се противопоставя, яростта му избухна с пълна сила и той заби поглед в очите на Джек.

Джек не се огъваше пред атаката, но след известно време ръката, в която стискаше револвера, се поколеба и той бавно я отпусна.

— След малко ще се занимая с теб — обеща му с мил глас преподобният.

Но движението на Джек съвсем не бе израз на немощ или подчинение. В мига, в който преподобният се обърна и отново се опита да запали първата от книгите, което щеше да постави начало на призоваването, Джек се пресегна и без да обръща никакво внимание на болката, изгаси свещицата в ръката му. А когато Дей вдигна ръка в явен опит да го удари, Джек обхвана китката му със стоманените си пръсти, изви я силно и свещицата падна на пода.

В улея продължаваше да тече кръв. Подземният грохот се засилваше, стените и подът непрекъснато се тресяха, но останалите в стаята не смееха да помръднат, завладени от сблъсъка.

— Пусни ръката ми — заповяда преподобният Дей и отново впи поглед в Джек.

Джек хвърли револвера — но по собствено желание, и пусна китката на преподобния. Но когато той понечи да се дръпне, Джек здраво хвана главата му с ръце, придърпа я, на свой ред заби поглед в него и тихо каза: