Марк Фрост - Шестимата месии

Последва нов жест — Джейкъб залитна назад, падна върху писалището и остана там неподвижен и безпомощен.

— Индусите имат интересна теория — каза преподобният, докато се приближаваше към него. — Те вярват, че Бог им говори… през очите .

Създадени с оглед на очакващото ги светло бъдеще, едновремешните линии север-юг, минаващи по правило през разпределителната гара в Прескот, Аризона, все още свързваха невзрачни спирки, където, ако нямаше пътници, началникът само махваше с ръка на машиниста да не спира изобщо. Чартърният влак на Дойл бе единственият, който пристигна късно този следобед в Прескот.

Шест яки коня и две мулета за багажа ги чакаха на товарната гара заедно с всичко, поръчано от Инес: карти, пушки, амуниции, аптечка и едноседмичен запас от храна и вода. Старият златотърсач на гишето окомплектоваше експедиции вече петнайсет години и дори бе срещал един-двама англичани сред пътешествениците — името Артър Конан Дойл не му говореше нищо, той просто не четеше — но досега не бе виждал по-странна и по-решително настроена група от тяхната.

Друг мъж, по-млад, който дялкаше пръчка до цистерната за вода, изчака разговора да свърши, после стана и бавно тръгна към телеграфната станция.

Дойл се обърна и видя Мери и Джек да слизат отново последни от влака. Тя, изглежда, бе повъзстановила част от силите си — лицето й бе придобило човешки цвят, а и се бе преоблякла в дрехи за езда. Джек обаче изглеждаше мъртвешки безизразен. Тя го сложи да седне на един камък до оградата, зави грижливо раменете му с одеяло, намести куфарчето на Едисон между краката му и се захвана да оседлава конете.

Видял в това удобна възможност да я разпита насаме, Дойл се приближи до нея и прошепна:

— Как е той?

— Още е рано да се каже — отговори му тя, без да го поглежда.

— Мислиш ли, че има полза?

— Лечението беше трудно.

— Това ми е съвсем ясно. Изглежда, ще има нужда от време, за да се възстанови, нали?

— Понякога няма такова нещо като възстановяване — каза тя и хвърли поглед към сгушилия се под одеялото Джек, който втренчено гледаше в земята.

— Кога ще знаем със сигурност?

— Това зависи само от него. — Личеше си, че иска да сложи край на разговора.

— Ефектът от твоето лекарство май не е много ясен, а? — подметна Дойл раздразнено.

— Не повече отколкото на твоето.

Тя се обърна към него, той видя отчетливия отпечатък на усилието и напрежението по лицето й и веднага почувства угризения.

— Надявам се, че не ви обезпокоихме снощи — извини се той.

— Кога?

— Чухме писък и влязохме в купето.

— Не си спомням — каза тя и го погледна право в очите.

Изглежда, му казваше истината.

— Мери… Можеш ли да ми кажеш по-конкретно… какво му беше? — попита той.

— Не знам как да ти го опиша по разбираем за теб начин.

— Разкажи ми така, както можеш.

Тя замълча, после каза откровено:

— Душата му се беше загубила.

— По-точно?

— Душата може да пътува надалеч, но винаги трябва да може да намери обратния път. Но входът за тялото му беше затворен.

— Затворен?

— Когато душата напусне, мястото й може да бъде заето.

— От какво?

— От уиндиго .

— Какво?

— Демон.

В съзнанието му се мерна споменът за пихтиестата маса, тресяща се в ръцете й. Той се почувства безпомощен, слаб и болен.

— Как?

— Има ли значение?

— Предполагам, че няма — каза Дойл. — Но никога не бях виждал такова нещо, каквото видях снощи в купето.

Тя отново го погледна.

— И аз.

— Мери, аз…

— Името ми е Тази, която върви сама.

Дойл кимна, оценявайки доверието, което му оказваше с разкриването на името си.

— Ако има нещо, което бих могъл да направя…

Тя поклати глава.

— Сега всичко зависи само от него.

И преди да успее да я попита още нещо, тя отведе двата коня при Джек. Дойл видя как грижливо му помага да стане и да се качи на седлото. Той не я поглеждаше, но се движеше и реагираше на докосванията й послушно. Дори зад замъгления му поглед да се въртяха някакви мисли, те оставаха напълно скрити за околните. Дойл се върна при другите.

Единствен от всички, Лайънъл Стърн за пръв път трябваше да язди, затова решиха да му дадат един едър кротък кон и да го оставят в ариергарда. Сега той стоеше извън корала, държеше юздите на една ръка разстояние и бе вдигнал неспокоен поглед към животното.

— По принцип съм против идеята да се качвам на нещо по-голямо и по-глупаво от мен — сподели той с минаващия покрай него Дойл.