Марк Фрост - Шестимата месии

— Как?

— Като бъде унищожено Божието присъствие на тази земя — изрече преподобният с оглушителен шепот.

— Но как ще…

— Планът за Неговото унищожаване е бил скрит в Неговите книги още от самото начало. Той Сам го е сложил там и аз дешифрирах информацията: построих подземна крипта под моята църква, следвайки изричните Му указания, за да усиля по този начин действието на Силата.

— Какво действие?

— Толкова е просто, Джейкъб: Той иска да изгорим книгите.

Джейкъб гледаше в земята, поклащаше глава и се опитваше да се защити от лудостта.

— Да изгорим книгите! Да унищожим Неговите закони, да изличим присъствието Му на земята! Ето, това е Светото дело, за което Бог е създал човека! Този акт ще освободи Месията, който ще ни преведе през останалия път до окончателната свобода. Единственият, истинският Месия!

— Ти?

Преподобният Дей се изсмя, от ушите и ноздрите му потече кръв, в ъгълчетата на очите му се появиха червени жилки.

— О, небеса, не, аз съм само пратеник. Нашият Месия е ангел прекалено чист и несебичен, за да бъде сравняван с такива като Бог — това е Архангелът, когото Той е оковал във вериги, изхвърлил от Рая и заключил в подземие от страх, че поради честността си един ден той може да разкрие пред човека неговата истинска и по-възвишена съдба… Ние ще довършим делото на Архангела тук — това е целта на нашия град. Ще унищожим книгите и ще разчупим оковите, които държат нашия Месия в мрака. Това е смисълът на съня ни, това е обяснението зад общото ни Видение. Това е, заради което ние… ние…

Преподобният Дей рязко се изправи, крайниците му застрашително се разтресоха. Джейкъб чувстваше, че собственият му череп всеки миг ще се пръсне, от миризмата на гнило му се повдигаше.

Но той не откъсваше поглед от преподобния: очите му се забелиха, от гърлото му се изтръгна несвързан брътвеж, тялото му се вдърви и в следващия миг той тежко падна на пода. Във въздуха изригна облак от прашинки, ръцете и краката му се замятаха като риба на сухо, от всички отвори по лицето му потече кръв.

Налягането в главата на Джейкъб изчезна, сякаш някой бе отворил предпазен вентил. Зрението му се възстанови, пулсиращата болка изчезна и той се вгледа в тялото на проповедника на пода.

„Припадък — схвана Джейкъб. — Този човек е епилептик.“

Джейкъб хвана по-здраво ръба на дивана, защото осъзна какво трябва да направи. Но откъде щеше да намери силата? Та той едва не го бе убил, дори без да го поглежда право в очите. Джейкъб нестабилно се изправи. Припадъкът не показваше признаци на отминаване, но нямаше никакъв начин да разбере колко време може да продължи.

Той претърси стаята с очи и се спря на едно кристално преспапие — сфера, обгърната в плетеница от стъклени нишки, лежаща на писалището. Повдигна я с две ръце, изпробвайки тежестта й… да, беше достатъчно тежка. Почти като гюле.

Върна се две крачки, изправи се над преподобния и го погледна. Пристъпът като че ли преминаваше. Джейкъб трескаво пое дъх и вдигна кристалната топка над главата си.

Изведнъж почувства пристъп на замайване — беше вложил прекалено много усилия. Пред очите му заплашително притъмня, той отпусна топката и падна болезнено на колене. По лицето му се стичаха пот и кръв. Остави топката на пода и избърса веждите си с ръкав.

„Дишай, старче! Дори да е последното нещо, което ще направиш, направи така, че животът ти да има някакъв смисъл, и изтрий тази гадна обида към Бога от лицето на земята!“

Потръпването на преподобния затихваше, макар езикът му още да се подаваше през пяната на устните. Той изпъшка слабо.

„Хайде, Джейкъб, спести мъченията на това нещастно животно.“

Джейкъб се приближи още веднъж до проповедника и пак вдигна топката. После изчака главата му да спре да се върти, за да може да стовари тежестта право върху челото му.

Преподобният отвори очи, мигновено дойде в съзнание и заби поглед в Джейкъб, сякаш през цялото време го бе наблюдавал от някакво съхранило разум ъгълче на съзнанието си.

Джейкъб извърна очи и с две ръце хласна топката в главата му.

Но вече беше късно: някаква сила леко го отмести встрани и топката безобидно тупна до черепа на преподобния.

Дей рязко вдигна ръка и стисна китката му като в менгеме, счупвайки костта. Показалецът на другата ръка укорително се размаха пред лицето му.

— Лошо, лошо — прошепна преподобният Дей, бледен и страшен като труп.

После направи рязък жест. Топката излетя от ръцете на Джейкъб, удари се в отсрещната стена и експлодира в облак от отломки.