Пол Ливайн - 9-те скорпиона

До една от стените имаше висока махагонова стойка за книги, в ъгъла бе американското знаме, обточено със златни ресни. Върху бюфета до една полуиздута топка имаше черно-бяла снимка на футболен отбор, поставена в рамка.

Старинни книги с напукани позлатени подвързии бяха изложени под стъклени похлупаци, а над камината висеше портретът на бившия главен съдия Джон Джей.

Труит продължаваше да говори за докладите, които се изготвят от сътрудниците и които помагат на съдиите да решат дали дадено дело ще се преразглежда, или не. Със слаб ентусиазъм отбеляза важността на обективността при съставяне на доклади за заседанията при изслушване на двете страни, колко е важно да се даде правилна оценка на доказателства, които е напълно възможно да не са били включени в досието. Говореше механично — изглежда бе повтарял същото многократно.

„Велики боже! Той е отегчен. Дори не ми обръща внимание.“

— Разкажете ми нещо за себе си. — Труит се облегна в кожения стол и погледна часовника си. — Спестете ми професионалните подробности, прочетох автобиографията ви, говорих и със съдия О’Брайън, която дава блестящи препоръки за вас. Разкажете ми що за човек е Лайза Фримонт.

„Само се държи любезно, преди да ми посочи вратата.“ Лайза се бореше с желанието си да изговори набързо всичко, но си пое дълбоко дъх и поде в обичайното темпо:

— Израснах в Бодега Бей, Калифорния.

— „Птиците“ — кимна Труит.

— Да, там е сниман филмът на Хичкок, но още преди да се родя. За мен мястото е по-скоро подходящо за „Старецът и морето“.

— Баща ми беше рибар.

Тя замълча, а той кимна одобрително. Имаха един и същ произход и плуваха в едни и същи води. Синът и дъщерята на скромни родители се взираха един в друг в пищната като дворец сграда на Съда, разположена само на крачка от Капитолия.

„Съдията, адвокатката и… Джо ди Маджо… — все деца на рибари.“

— Баща ми по-често ловеше скариди и раци, в зависимост от сезона — продължи Лайза. — Понякога се хващаше да работи на друга лодка, но повечето време беше сам.

Когато изобщо работеше, когато не беше пиян и проснат върху сгъваемото легло с щръкнали пружини. Това легло за неин срам той завличаше на терасата и лягаше там, небръснат, вмирисан на пот, бира и повръщано. От това легло той вдигаше бутилката за поздрав към минувачите. На това легло тя плачеше нощем, а нямаше кой да я чуе…

— Тежък живот беше — каза Лайза. — Никой от родителите ми не бе завършил гимназия. Мама била в десети клас, когато забременяла. Знаех, че трябва да се измъкна оттам. Напуснах дома си и отидох в Сан Франциско. Поработих на няколко места срещу мизерна заплата и се убедих, че ми е нужно по-добро образование.

— Не споменавате за това в автобиографията си.

„Нека те освежа орално.“

— Работих като келнерка, сервирах из разни барове — все такива неща. Едно лято работих в Йоусемитския национален парк, чистех пътеките.

— Така ли? — вдигна очи Труит. — И аз изкарах едно лято като охрана в парка „Форт Джеферсън“.

— Къде е това? — попита тя с явен интерес.

Отговори й, че Фортът е от времето на Гражданската война и е разположен в Драй Тортугас, недалеч от Кий Уест, все неща, които тя знаеше. Знаеше още, че Сам Труит е израснал в Евърглейдс Сити, а баща му — Чарли, е бил ловец на раци и е починал на петдесет и седем години от рак на белия дроб. Знаеше, че като момче Сам е ходил на къмпинг в Тен Таузънд Айландс и е ловил риба в Шарк Пойнт…

Знаеше, че е рисувал всички животни, които са се изпречвали на пътя му — водни змии, орли и алигатори. Знаеше, че умее да имитира гласа на птица присмехулник и да запали огън само с две клечки. Знаеше, че само на шестнадесет години с една моторница си бе проправил таен път между островите. Знаеше, че в единадесети клас е спечелил награда от двеста долара за написването на есе за опазването на Глейдс. И че е бил награден с екскурзия до Талахаси, където губернаторът харесал картините му и ги купил.

Лайза знаеше още, че хората от местния Ротари Клъб бяха събрали пари, за да му помогнат да си купи учебници за първия семестър в Уейк Форест, че е работил на две места и е играл във футболния отбор, заради което обаче не бе получавал стипендия. След като се бе дипломирал, една година Труит бе работил в Корпуса на мира в Централна Америка, а след това се бе записал да учи право в университета във Вирджиния. Две години бе прекарал в юридическата консултация и бе помагал на мигриращите в захарните полета на Флорида работници. Не след дълго бе започнал частна практика, а след това бе постъпил в Харвард, където бе станал магистър по право.