Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Не иска да запали. Проверявам акумулатора.

— Побързай.

Къде беше Мюлер? Той имаше видимост. Защо не стреляше? Може би му бяха казали да не го прави, докато не настъпи суматоха?

Е, добре. Бях сам.

Трябваше ми оръжие. Като онова, което главорезът небрежно размахваше.

— Можеш ли да дойдеш и да се опиташ да го запалиш? — попитах аз.

— Направи го сам, да ти го начукам.

— Защо си такъв задник? Резович иска да закарам микробуса пред къщата. Как да го сторя, като е повреден?

— Кого наричаш задник? Я ела тук!

Бинго.

Вдигнах ръце и тръгнах с разкаян вид. Направих осем крачки и казах:

— Това е достатъчно близо.

Погледнах към къщата. Не можеха да ни видят, освен ако някой не бе излязъл навън.

— Е, кого наричаш задник? — повтори мъжът.

Обърнах се към него.

— Сопол! Храчка!

— Да го лапнеш… — каза той, направи крачка напред и вдигна пушката на височината на гърдите си, после замахна.

В едната си ръка държеше пистолет, а с другата възнамеряваше да ми нанесе хоризонтален удар — основна част от военното обучение. Беше ефективен, ако го изпълниш както трябва и ако си много бърз.

Но този тип не беше.

Съсредоточих се върху лявото му око, извадих ножа и го хвърлих с всичка сила. Не уцелих окото, а скулата и острието проникна до костта, разсече черепа и прониза мозъка му.

Той падна, сякаш съсечен с брадва.

Сграбчих го за колана, завлякох го в навеса и взех пушката му, чудовищна „Дезърт Игъл“ четирийсет и първи калибър. Ако я затъкнех в колана си, панталонът ми щеше да се смъкне. На стола имаше два пълнителя. Взех ги, защото можеше да се наложи да водя войната съвсем сам.

Изтичах до микробуса и подвикнах:

— Мюлер! Къде си, по дяволите?

От храстите се появи войник, облечен в камуфлажни дрехи. Дори лицето му беше начернено. Целият беше обсипан с листа и вейки. Държеше карабина „М-16“.

— Спеше ли? Защо не очисти онзи тип, когато го видя да излиза?

— Никой не ми каза да го направя.

— Нямаш ли радиопредавател?

— Батерията е изтощена.

— Хайде, синко — казах аз на Кълън, който изскочи от храста, вперил очи във войника.

— Брей! Джи Ай Джо! И той ли е на наша страна?

— Разбира се. Искам да отидеш с него в гората. Той ще се погрижи за теб, докато аз си свърша работата.

— Искам да дойда с теб.

Кълън отново се нацупи.

— Слушай, миличък. Трябва да изведа другите. Няма да се бавя. После ще се върна да те взема.

Кълън пак погледна войника.

— Той няма да ме отведе далеч оттук, нали?

Обърнах се към Мюлер.

— Заведи го на безопасно място някъде наблизо.

— Добре.

— Тръгваш ли, миличък?

— Да.

Кълън не беше доволен, но ме целуна и тръгна след Мюлер. Най-после беше в безопасност.

Спрях микробуса между къщата и тойотата ми, така че негодниците да не виждат Йорк.

— Ще вляза в къщата с микробуса. Щом стигна до верандата, Пейтън е твой. Оправи се с него. Неутрализирах онзи отзад. Кълън е с Мюлер. Внимавай — казах аз и настъпих газта.

От задните гуми се разхвърча пръст. Завъртях волана и поех към старата къща на Лорънс Гудал. Етъл държеше Уеб на ръце. Татко стоеше до нея. Силуетите на Диас и Резович се виждаха през остъклената врата. Татко хвана Етъл за лакътя и двамата слязоха от верандата. Диас отвори с ритник вратата и насочи валтера си към тях. Извадих пушката „Дезърт Игъл“ и надупчих дъските до главата на Диас. Той се наведе инстинктивно и изстреля два куршума към татко и Етъл, сетне се прицели в мен. Резович също започна да стреля и разби предното стъкло на микробуса. Твърде късно. Настъпих газта и нахлух в хола. Грабнах пушката, наведох се и запълзях към отворената врата на багажното отделение на микробуса. Диас изстреля целия пълнител на валтера си и хукна към гостната. Резович се бе хвърлил на пода, за да не го прегазя и тъкмо се надигаше, когато излязох от микробуса. Той замахна с пистолета си и ме удари силно в слепоочието. Претърколих се и паднах по гръб, блъскайки с крака пианото.

Докато лежах там леко зашеметен, притискайки пушката до гърдите си, в коридора отекнаха отсечените звуци на пушка голям калибър. Несъмнено Пейтън стреляше по Йорк. Резович тръгна към мен, пъхна нов пълнител в пистолета и изрита масата от пътя си. Насочих дулото на пушката към него и натиснах спусъка. Звукът беше оглушителен. От отката юмрукът ми се заби в стомаха. Куршумите пронизаха коляното му и подът се обля в кръв и кости. Резович изпусна пистолета и се строполи на пода, като крещеше и се гърчеше. Претърколих се и понечих да стана. В същия миг Диас подаде глава от микробуса и стреля по мен. Куршумът се заби в линолеума до рамото ми. Подпрях се на лакът и изстрелях шест куршума по него, колкото можах по-бързо. Какофонията от тътена в затвореното пространство ме оглуши.