Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Да. Сигурно щеше да е по-добре да го качиш в натъпкания с експлозиви микробус и да нахлуеш в къщата, където по теб щяха да стрелят най-малко трима човека.

— Можех да го оставя при сержант Йорк.

— Аха, Йорк. Извинявай, но това не е ли същият сержант Йорк, за когото лекарят сега се грижи? Онзи, когото главорезът с карабината „М-16“ простреля, докато клечеше пред шибаната кола?

— Да вървим да търсим Кълън.

— Разбира се. Само се успокой.

В края на възвишението попаднахме на следа и тръгнахме по нея.

Двайсет минути търсихме, пълзейки на лакти и колене. Не намерихме нищо. Никаква нова следа, че оттам е минал някой. Върнахме се при долчинката в пръстта и започнахме отново, движейки се на северозапад във все по-широки кръгове.

Мина още половин час.

Нищо.

Направих няколко крачки, вторачил очи в земята…

… и го видях.

Яркочервен, леко разтопен на слънчевата светлина.

Там, върху камъка.

На лесно забележимо място.

Сърцето ми едва не спря.

Приближих се и го докоснах с пръст.

Желиран бонбон с формата на мече.

Дейв изтича до мен.

— Какво е това?

Протегнах ръка и му го показах.

— Момчето има ум като бръснач, а? — рече Дейв и възхитен поклати глава.

Аз не можех да говоря, защото в гърлото ми бе заседнала буца.

— Мечето лежи по гръб — успях да промълвя.

— Е, и?

— Главата е обърната натам — отговорих аз и посочих.

Дейв ме погледна недоверчиво.

— Тайлър, това вероятно е чиста случайност.

Поклатих глава.

След трийсетина метра забелязахме счупено клонче. Точно на височината на Кълън. Нещо, което той с лекота можеше да направи, без да привлече вниманието.

На десетина крачки по-нататък лежеше още едно бонбонено мече. Ушите му сочеха напред. На известно разстояние от него имаше купчина листа, разровени от детски крак, а после — друг бонбон.

И така нататък, и така нататък.

Докато стигнахме до скален масив, граничещ с борова гора. Там следите свършваха.

Напълно.

Може би мечетата му са се свършили, помислих аз.

Може би джобовете му са празни.

Може би похитителят го е хванал на местопрестъплението, уплаших се аз.

И се облях в студена пот.

По-късно Кълън ми разказа, че бил уплашен през повечето време, но не през цялото. Войникът го сграбчил за китката, когато чул силен трясък в къщата и го накарал да бяга, колкото му държат краката. Нагоре по стръмния хълм. Паднал два пъти, но войникът го дръпнал и пак го накарал да тича. Ударил си коляното. Потекла кръв, но не плакал. Войникът непрекъснато се обръщал назад. Кълън го попитал защо го отвежда толкова надалеч. Нали бил обещал на баща му да стоят наблизо. Войникът му казал да млъкне, инак ще го цапардоса. Кълън се замислил как да остави съобщение, така че да го намеря, но нямал с какво да пише. Сетил се как съм го учил да проследява следа и какво да търси. Решил да остави следа и го сторил, когато войникът не гледал. Наближили телената ограда и войникът му казал да се провре отдолу, но да не я докосва, защото електричеството ще го убие. Кълън се проврял и докато войникът пълзял под оградата, скочил надолу по хълма, паднал и се търкалял чак до къщата. Изцапал се и му се завил свят. Войникът хукнал подир него, но също паднал. Кълън го чул да казва лоши думи, затова изтичал в гората и се скрил. Видял как войникът слязъл долу и се чудел къде да го търси, но Кълън се бил уплашил, че е оставил следи, затова се шмугнал още по-навътре в гъсталака и тичал още малко. Спрял да си почине. Съблякъл панталона и ризата си и ги сложил на едно храстче, така че да прилича на малко момче. После пак хукнал. Стигнал до края на гората, където имало зелено поле с редица дървета по средата. Не знаел накъде да продължи, ако отиде дотам. После си спомнил, че в ниското има поток. Можел да слезе до потока и по него да отиде до къщата. Войникът нямало да го види там долу. Побягнал през полето, пак се проврял под телената ограда и се добрал до потока. Водата била много студена и стигала до коремчето му. Раната на крака го боляла. Камъните били хлъзгави. Паднал много пъти — веднъж на удареното си коляно — и малко плакал, защото силно го заболяло. Но никой не го видял. Излязъл от потока и се обърнал да види какво става. Войникът бил далеч, но вървял в неговата посока. Кълън погледнал дали съм край къщата, но през дърветата не се виждало почти нищо. Хукнал натам, но се уплашил, че войникът може да го види. Отново нагазил във водата и продължил да върви, като се чудел какво да направи, ако войникът го хване. В ръката си държал малък сгъваем нож играчка тип „Швейцарска армия“, който майка му била подарила за четвъртия му рожден ден, но не знаел как да го използва, пък и мъжът бил много едър. Затова продължил да върви в студената планинска вода…