Клей Харви - Идеален ден за убиване

Той се ухили злорадо.

— Разбира се. След малко. Ти и аз, амиго.

Обърнах се към Резович.

— Къде са другите?

— Други?

— Старецът и войникът.

Той сви рамене.

— Нещастни случаи, приятелю. Трябва да се радваш, че баща ти е още жив.

Погледнах татко. Той поклати глава.

— Искам всички да излязат на верандата, преди да докарам микробуса. Ще освободя сина си.

— Няма проблем — каза Резович.

— Хайде, Етъл — рекох аз.

Тя стана и взе на ръце Уеб. Татко се облегна на мен и тръгнахме.

— И не забравяй, че те държим на прицел. Не знаеш къде сме разположили всичките си хора, затова не можеш да се защитаваш.

— Ще направя каквото казах, веднага щом освободя момчето. Имаш ли нож?

Заплахата отвори вратата и ми подхвърли сгъваем нож. Обърнах се към татко и прошепнах:

— Наистина ли нямаш сили или се преструваш?

Очите му заиграха.

— Добре. Когато се започне, заобиколи къщата и иди в храстите. Дейв е някъде там.

— Освен тези двамата, в къщата има още трима — каза татко. — Двама са навън. Не знам точно къде. Плюс онзи, който отиде да те вземе.

— Той е в затвора. Човекът до колата ми е от хората на Макелрой. Ще развържа Кълън, после ще докарам микробуса.

Приближих се до дъба, коленичих до Кълън и се престорих, че го развързвам. Казах му, че дядо е добре. Взех ножа и го пуснах в ножницата на врата си.

— Хвърли ножа в тревата, където да го виждам, и остави момчето там, докато се върнеш с микробуса — извика Резович.

Замислих се. Дали Кълън щеше да бъде в безопасност там, където беше, прикриван от узито на сержант Йорк, или с мен? Нямах пистолет, а знаех, че под навеса за трактори се крие въоръжен човек и не бях убеден дали някой от хората на Макелрой ще успее да го ликвидира. От друга страна не бях наясно относно уменията на сержант Йорк, но знаех много добре на какво съм способен аз.

Изправих се, хвърлих ножа и казах:

— Хайде, синко.

Кълън скочи така, сякаш имаше пружини на краката.

— Казах да оставиш момчето!

— Ще се върнем, Резович. Мислиш ли, че ще оставя баща си? — отговорих аз и хванах Кълън за ръката.

Разстоянието до ъгъла на къщата, където се скрихме от погледите им, беше най-дългото, което бях изминавал през живота си.

— Скачай вътре.

— Защо? Много е горещо.

— Ще отидем да вземем дядо, баба и Уеб. Хайде, качвай се. Бързо.

— Счупен е — каза Кълън.

— Кое?

— Микробусът.

— Не е. Хайде, влизай. Нямаме време.

— Моля те, не ми викай — рече той и се намръщи, но се качи.

— Съжалявам, но трябва да побързаме.

— Микробусът няма да потегли — повтори Кълън.

— Нали ходихме с него до магазина в деня, когато заминах — нервно казах аз.

— Знам. Но след като дойдоха непознатите, едрият мургав мъж дълго го човърка. Един ден онзи, който ме удари, искаше да отиде за бира. Едрият го нарече идиот и му каза да вземе кола под наем.

Посегнах към ключа на стартера, готов да го превъртя.

— Обзалагам се, че тази стара таратайка ще запали.

— Тогава защо едрият мургав мъж не…

Не чух останалото. Мислите трескаво препускаха в главата ми. Защо Диас бе пипал превозно средство, което работи идеално? Дръпнах ръка от ключа.

— Синко?

— Какво?

— Наистина ли видя едрият мъж да човърка микробуса?

— Да.

— Видя ли какво правеше?

— Ами, бърникаше нещо там.

Кълън посочи двигателя.

— Видя ли какви инструменти използваше?

— Не. Съжалявам.

Отново се замислих и прехапах устни, но само за части от секундата, защото раната ме заболя.

— Чудех се какво ще направи от пластилина — добави Кълън.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Пластилин?

— Да. Държеше цяла шепа.

— И какво направи с него?

— Сложи го там.

Кълън отново посочи предния капак.

По гърба ми полазиха тръпки.

От навеса за трактори изскочи мъж, който носеше пушка помпа и ни погледна в очакване.

Казах на Кълън да слезе от микробуса. Последвах го и вдигнах предния капак. Там, скрит между частите на двигателя, имаше пластичен експлозив. Около килограм.

Достатъчно да прочисти синусите ти.

Да срине до основи блока ти.

От взрива се подаваше малък цилиндър с две жички. Детонатор с дистанционно управление. Не видях други жички. Можех да включа двигателя, после да го пусна от някоя скала и бомбата нямаше да експлодира. Но Резович можеше да натисне копчето на дистанционното управление и да превърне микробуса и хората в него в ситна червеникава мъгла.

— Какъв ти е проблемът? — попита мъжът с пушката.