Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Напълних резервоара на тойотата веднага щом пристигнах. Реших да нося пистолета тук — каза Хедър, надигна пуловера си и ми показа дръжката на малкия автоматичен деветмилиметров „Смит & Уесън“. — Така мога бързо да го извадя.

Кимнах.

— Не забравяй, че можеш да използваш оръжието само в краен случай. Иди където ти казах и стой там. Ще виждаш всичко, което става пред къщата. Щом свършим, някой от нас ще дойде да те вземе. Не мърдай оттам, каквото и да стане.

— Добре. Обещавам.

Макелрой дойде при нас.

— Не са видели никого на пътя.

— Това означава, че ще трябва да отида дотам, както Резович нареди. Е, добре, ще направя каквото иска. Твоят човек облича ли се?

— Сега е в банята. Ризата още е мокра, но поне изпрахме кръвта. Защо не счупи капачките на коленете на онзи тип? Щеше да е много по-чисто.

— Сигурно не съм разсъждавал трезво.

— За нещо неприятно ли говорите? — попита Хедър.

— Много — отговорих аз.

В същия миг влезе човекът на Макелрой, сержант, облечен в дрехите на Кари. Той имаше телосложението на Леплин, но беше русокос, а лицето му — осеяно с лунички.

Мъжът се приближи до нас и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Ванс. Слушал съм много за вас. Аз съм Йорк.

Погледнах Макелрой.

— Той шегува ли се с мен?

Полковникът се ухили.

— Не.

— Алилуя — рече Дейв и стана. — Сержант Йорк. Точно каквото ти трябва. Ще бъда от лявата страна на пътя. В гъсталаците на хълма, нагоре от пощенската кутия, докато видя какво става с теб. Ако не можеш да изведеш заложниците, ще се промъкна през тревите до северната страна на къщата, за да проверя как стоят нещата.

— Ще отвлека вниманието им, за да ти дам време — казах аз. — Най-важното е да не объркаш нещо, преди да сме разбрали къде са заложниците.

— Тръгвам — каза Дейв.

Седнах зад волана на тойотата. Хедър легна на задната седалка. Сержант Йорк се настани на предната седалка и смъкна козирката на бейзболната си шапка, за да скрие колкото може лицето си.

Макелрой ме последва с очукания си линкълн. Потеглихме заедно.

Идвам да те взема, синко. Дръж се!

Макелрой изостана на втория завой. Фермата още не се виждаше, но беше на около осемстотин метра. Той смяташе да се изкатери на хълма и да навлезе в гората, после да се промъкне колкото е възможно по-близо до фермата и същевременно да наблюдава пътя.

Точно преди последния завой, където тойотата щеше да се види от фермата, успоредно на пътя, течеше поток. Бреговете бяха високи около метър. Обърнах се към Хедър.

— Не забравяй да стоиш приведена. Ако те забележат, край на играта.

Тя погали ръката ми.

— Не се безпокой. И моят син е в онази къща. Няма да проваля нещата. Мисли за децата, не за мен.

— Добре. Взе ли бинокъла?

Хедър докосна издутината под гърдите си.

— Тук е. Така няма да се удря в камъните, докато пълзя.

— Не очаквам да се сблъскаш с противника. Онзи разнебитен навес не осигурява кой знае каква защита и е далеч от пътя. Това не е стратегическа точка. Но човек никога не знае. Отваряй си очите на четири. Освен сержанта тук, Дейв, Макелрой и аз, всички, които са на наша страна, ще бъдат в камуфлажни дрехи. И запомни, има един от техните, чието местоположение е неизвестно. Той може да е навсякъде.

— Довиждане — измърмори тя.

Сержант Йорк и аз я наблюдавахме, докато отиваше към потока.

— Каква жена — измърмори той. — Изобщо не се страхува.

— Не, но всеки, който я срещне, би трябвало да се страхува.

Превключих на първа скорост и взех завоя.

Фермата се появи пред очите ни.

Беше огряна от слънчева светлина.

В двора се извисяваше огромен дъб. Яките му клони се бяха устремили умолително към небето.

Чепатият ствол на старото дърво беше четири метра в диаметър.

Синът ми беше завързан за него.

Настъпих газта, влетях в чакълестия паркинг в двора и слязох от колата. Йорк остана на мястото си. Не знаеше какво точно да прави. Кълън седеше до дъба. Краката му бяха кръстосани, а главата — клюмнала на гърдите. Въжето беше здраво затегнато около тялото му. Хукнах към него и той вдигна глава. Лицето му беше мръсно, със следи от сълзи.

— Татко! — извика той.

Проверих дали е ранен, изследвайки всеки сантиметър от тялото и крайниците му. Видимо му нямаше нищо. Протегнах ръце към възела на въжето.

— Не се опитвай да го развързваш — чу се глас.

Погледнах наляво, към югоизточния ъгъл на къщата, който отчасти беше скрит от храсти. На отворения прозорец на спалнята се виждаше неясен силует, а на перваза — нещо не толкова неясно — дулото на „М-1 Гаранд“.