Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Добре — казах аз. — Стъпка втора.

Той затвори, сетне се обади на Фанър, който в момента се намираше в къщата срещу моята, заобиколен от сложна апаратура за наблюдение и ченгета от специалните части. Макелрой зададе въпроса си, получи отговор и ми даде слушалката.

— Как е обстановката? — попитах аз.

— Спокойна. Два пъти през нощта забелязахме светли точки в къщата, вероятно цигари.

— Добре. Предприемаме стъпка втора.

Той затвори, без да каже довиждане.

След час и четири минути се обади един от войниците на Макелрой от планината. Взех слушалката от Уили и казах:

— Ванс.

— Да, сър. Пред къщата има раздвижване. Един як тип с кобур за голям пистолет, вероятно ЗИГ четирийсет и пети калибър. Не виждам пушки. Бива ли ги онези негодници?

— Може би не са от твоя калибър, но не допускай грешката да ги подцениш. Съмнявам се дали ще го извършат като военна операция. Може да има един-двама наемни убийци, но онези типове обикновено нападат нищо неподозиращи хора, затова не очакват съпротива. А това ме устройва чудесно. Колкото по-ниско е нивото на компетентност, толкова по-лесно ще ги неутрализираме и ще освободим сина ми, баща ми и другите заложници. Търси едър мексиканец и мършав тип с бакенбарди като на Елвис Пресли. Казаха ми, че вторият е мозъкът, а другият — тежката артилерия.

— Добре, сър. Ще ви държа в… Чакайте! Има раздвижване в навеса за трактори… Да… Промъкващият се крадешком лайнар. Сигурно е спал там цяла нощ и току-що се е събудил. Излезе да пикае, после пак се върна вътре. Сержант Мюлер може да се приближи и да го залови. Но проблемът е, че има две малки сгради, които му пречат да вижда… — Той размишляваше на глас. — До навеса има стар камион и син микробус.

— Ако Мюлер е добър — предложих аз, — заведи го на залесения западен склон. Там ще бъде на трийсет метра от навеса. Кажи му да се скрие и да дебне, но само ако наистина го бива.

— Той е много добър, сър. Ще се промъкне до задника на онзи тип, ако има прикритие. Пак ще ви се обадя.

Часовете се нижеха бавно. От време на време телефонът звънеше. Обикновено беше някой от хората на Макелрой. Обадих се два пъти на Фанър. Нищо ново.

Попитайте всеки, който е бил в подобна ситуация. Чакането е най-трудната част.

Но още по-трудно ми беше да се опитвам да не мисля за онова, което може би се случваше със сина ми.

Точно в единайсет и трийсет се качих по стълбите пред вратата ми. Бях облечен в тънко яке, под което криех деветмилиметровия си браунинг. Отзад на врата ми беше прикрепен тънък остър нож. В Корея го вадех и забивах в портокал на двайсет крачки разстояние за по-малко от секунда. Уцелвах четири пъти от пет възможни. Не се бях упражнявал отдавна, но можех да улуча пъпеш, макар и не толкова бързо. Имаше шанс да не намерят ножа при претърсването, затова го взех.

След като няколко минути стоях до пощенската кутия и наблюдавах къщата, реших да вляза. Не знаех какво да очаквам, ето защо натиснах звънеца. Никой не отвори. Пробвах дръжката на вратата. Беше заключено. Използвах ключа си и влязох.

Направих две крачки и някакъв глас ме спря.

— Хвърли пистолета.

— Какъв пистолет?

— Ако след пет секунди не пуснеш пистолета на пода, ще ти пръсна черепа.

Преброих бавно до десет, после сложих браунинга на земята и се изправих. Само в холивудските филми хората подхвърлят насам-натам заредени пистолети.

Той влезе с мен в хола и насочи към носа ми револвер „Магнум“ четирийсет и четвърти калибър с дълга цев.

— Казах ти да го хвърлиш, не да го сложиш долу.

— Каза и пет секунди. Проблем ли имаш с броенето?

— Ще ми бъде изключително приятно да те направя на решето.

— Само ако някой ме държи, докато стреляш.

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна през зъби. Това показваше, че притежава някаква степен на самоконтрол и вероятно му бяха казали да не ме убива тук. Ето защо можех да го притисна малко, без да прекалявам, за да не го предизвикам да ме пречука.

— Какво е съобщението? — попитах аз и в същия миг телефонът иззвъня. Едва не подскочих до тавана.

Мъжът видя това и се засмя.

— Страх те е, а? По-добре вдигни слушалката. Теб търсят — каза той.

Усмивката разкри кривите му жълти зъби. Беше слаб и гърчав. На осеяното му с белези от акне лице имаше рождено петно с формата на ромб. Държеше колта небрежно, с лявата си ръка, сякаш бе убеден, че никога няма да го изпусне.

— Вдигни слушалката! — повтори той.

Най-близкият телефон беше в кухнята.