Клей Харви - Идеален ден за убиване

Макелрой мълча десет секунди.

— Как, по дяволите… Сигурен ли си?

— Категорично.

Още десет секунди.

— От автомат ли се обаждаш?

— Първия, който намерихме. На Сто и седма улица в северозападната част на града.

— Колко време ще ти отнеме да дойдеш дотук?

— Петнайсет-двайсет минути. Няма голямо движение.

— Да кажа ли на Хедър?

— Не. Аз ще й кажа.

— Какво искаш да направя?

— Да ни закараш колкото е възможно по-бързо в Северна Каролина.

Разказах му какво е положението.

— Мръсно копеле! — изруга той. — Но как е станало? Как го е направил?

— Сега това няма значение. Трябва да запазим присъствие на духа и незабавно да се придвижим на север.

— Веднага ще уредя самолет от базата „Хоумстед“.

— За четиримата.

— Ако се наложи искането да мине през Пентагона…

— Тръгваме.

Шофираше Дейв, защото аз не можех. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва натисках бутоните на телефона. Дишах учестено.

Дейв ме погледна и сложи ръка на коляното ми.

— Забързаното дишане няма да ти помогне. Трябва да се успокоиш. Разбирам, че ти е трудно, но трябва да го сториш. Кълън се нуждае от теб. Мисли. Разсъждавай усилено. Но само как да решиш проблема, не за самия проблем. Не мисли за онова, което може да става в момента, а само как да намериш изход от положението. Ако баща ти е жив — а аз съм убеден в това — той ще намери начин да защити Кълън.

Дейв правеше всичко възможно да ми вдъхне увереност, да ми даде указания, да наблегне на позитивното и да ме държи съсредоточен. Баща ми може би беше мъртъв. Резович не се нуждаеше от него, за да ме примами. Той разполагаше с Кълън за тази цел.

Какво ли правеше синът ми? Беше ли гладен? Наранен? Уплашен? Отчаян? Или нещо по-лошо?

Закрих лицето си с ръце.

— О, боже! — извика Хедър. — Господи! Не! О, боже! Не!

Тя се отпусна тежко на леглото и сложи ръка на устата си. Седнах до нея и я притиснах до гърдите си, опитвайки се да успокоя и нея и себе си. Дейв започна да събира багажа ни. Сълзите на Хедър течаха по набразденото й от бръчки на тревога лице.

— Всичко ще бъде наред с Уеб. Те нямат сметки за разчистване с теб.

Тя вдигна глава и каза:

— Как е възможно да си толкова спокоен? Погледни се само!

— Хедър — намеси се Дейв, — той изпадна в нервна криза, докато се връщахме с колата. Сега се преструва. Заради теб. Искам и ти да се съвземеш заради него. Защото ако всички се отчаем, кой ще помогне на момчетата? Ние сме им необходими. С ясно съзнание. Способни да ги спасим.

Хедър избърса очи с края на чаршафа на леглото и каза:

— Имаш право. Абсолютно си прав. Съжалявам.

Усмихнах й се колкото можах по-насърчително.

Тя стана.

— Ще ти помогна да събереш багажа, Дейв.

Аз не им помогнах. Седях в ъгъла, гледах в стената и обмислях гибелта на Резович.

Лайза Крафт Джеймисън стоеше пред мен на пистата, до транспортния военен самолет „С-141 Старлифтър“. Тя стисна ръката ми.

— Прибери си сина и очисти онова копеле. Не разчитай на ченгетата за това. Направи го сам, както са те учили в армията. Не го ли сториш, Резович отново ще се появи.

— Да, госпожо заместник областен прокурор.

— Говоря сериозно. Загубих съпруга си и едва не се побърках. Не бих понесла загубата на дете. — Лайза ме погледна в очите. — Ти също.

— Знам.

— Ликвидирай Резович, чу ли? Ако има последици, ще използвам влиянието си. Ако се стигне до съд, аз ще поема защитата ти. — Гласът й беше твърд като стомана. — Чуваш ли какво ти говоря?

Прегърнах я.

— Изглежда всеки път, когато имам неприятности, ти ми се притичваш на помощ.

— Спаси детето си — каза тя, обърна се и тръгна.

Излетяхме от военновъздушната база „Хоумстед“ в два и четири минути и бързо се издигнахме на височина десет хиляди метра. В четири и трийсет и шест кацнахме на „Тархийл“.

Според моя часовник, обаждането ми до Форт Лодърдейл щеше да бъде регистрирано в шест и петдесет и пет източно дневно време.

Имах точно шест часа и петдесет и пет минути да намеря семейството си и да го спася.

Веднага се заех със задачата.

Организирахме оперативната си база в дома на Уили Хоукс, братовчед на съпругата ми. Това беше единственото място, което едва ли бе наблюдавано от главорезите на Резович. Беше шест сутринта. Никой не бе заспивал.

Телефонът иззвъня. Отговори Уили.

— Благодаря ти, че се обади — каза той, заслуша се за няколко секунди, после даде слушалката на Макелрой.

— Докладвай! — изрева Макелрой, сетне и той се заслуша, като от време на време задаваше кратки специфични въпроси. Притисна слушалката до гърдите си и ми каза: — Още няма раздвижване. Хората ми са претърсили цялата гориста местност около къщата. Нищо. Навсякъде има постове. Никой не може да влезе или да излезе, без да го забележат или спрат, ако се усъмнят.