Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Оттук не се вижда много — казах аз на детектив Джонсън.

— Не е необходимо. Има само един вход. Но за големи превозни средства.

— Може да докарат оръжията с хеликоптер.

Той явно не бе помислил за това.

— Ще трябва да го разтоварят навън — след минута каза Джонсън. — Видим ли хеликоптера, веднага ще пристъпим към действие. Няма да имат време за нищо.

— Има ли начин да разберем в колко часа ще се извърши сделката?

— Знаем само, че ще бъде в петък. Не се притеснявай. Ако дойдат, ще ги хванем всичките.

— Сигурен ли си, че източникът ти е надежден?

— ЦРУ твърдят, че е така.

— Тогава здравата са притиснали онзи тип.

— Чух, че пари са сменили собствениците си.

— И един от хората на Резович го е предал?

Джонсън кимна.

Бяха ми казали друго и това никак не ми хареса. Нещо не беше наред.

— Как са го намерили?

— Чух, че се появил ей така, с протегната ръка. Твърдял, че Резович го прецакал за нещо.

Притесних се още повече и следобедът ми се стори безкраен.

Осем часа по-късно Дейв и аз се промъквахме през тънката редица дървета. Пълзяхме по корем към оградата. Бяхме облечени в черно, дори бяхме намазали лицата си като командоси.

— Сигурен ли си, че онези господа нямат прибори за нощно виждане? — попита Дейв, докато срязваше телта.

— Не видях такива неща.

— Това не означава, че нощната смяна не са си донесли.

— Престани да хленчиш и режи по-бързо.

— Само поддържам разговора. Не искам да скучаеш.

— Да скучая ли? Толкова съм напрегнат, че стомахът ми се е свил на топка.

Той преряза и последната тел от усукания сноп и отмести част от оградата, за да се промъкнем. Изпълзяхме колкото можем по-бързо петнайсетте метра до склада. Стигнехме ли до задната страна на сградата, щяхме да сме в сянката, макар че не знаех дали в гората вляво не са изпратени едно-две ченгета.

Нямаше какво друго да правим, освен да продължим напред. Махнахме няколко стъкла и се вмъкнахме вътре. Огледах редицата дървета, пътя и пустия паркинг.

Нищо. Дори враната беше отлетяла.

Тръгнах наляво, а Дейв надясно. Търсехме място, откъдето утре да наблюдаваме сделката. Дейв си бе купил лък и сноп остри като бръснач стрели. Носеше и револвера си „Смит & Уесън“.

Аз бях взел полуавтоматична пушка двайсет и втори калибър, със заглушител, оптически мерник и заредена с високобойни патрони. От петдесет метра можех да улуча монета от пет цента, при положение че имах удобна позиция за стрелба и няколко секунди да се прицеля. Беше необходим само един куршум в ухото или в основата на черепа на определен човек. Щях да вдигна малко повече шум от стрелите на Дейв. Планът беше да очистим противниците си, без много да се суетим, и после да се измъкнем. Това беше най-доброто, което можах да измисля при дадените обстоятелства.

В случай че нещо се объркаше, бях си взел деветмилиметровия браунинг и четири резервни пълнителя.

Дейв се бе качил на парапета на шест метра над главата ми, за да вижда по-добре, когато я забелязах в средата на пода.

Стара касетка от кока-кола.

Наоколо нямаше нищо друго.

Върху касетката имаше нещо.

Не беше там случайно.

По гърба ми пропълзяха ледени пръсти.

Тръгнах към касетката. Коленете ми бяха толкова омекнали, че едва вървях изправен, а в стомаха ми сякаш се гърчеха червеи.

Никога не съм бил толкова неописуемо и неконтролируемо поразен.

Едва дишах.

Оставаха трийсет крачки.

Двайсет.

Десет.

О, Господи, моля те!

Извадих от джоба си фенерче и насочих тънкия лъч към касетката.

Предметът, оставен там, беше жълта фланелка.

На плата с карфица бе прикрепен къс хартия с телефонен номер, дръзко написан с червено. Посланието не беше необходимо, защото познах фланелката. Малък размер. Момчешка. С надпис: „Младежка бейзболна програма“. На бележката пишеше: „Синът ти е при нас“.

Номерът беше на службата „Съобщения по телефона“ във Форт Лодърдейл. Отговори възрастен човек с приятен глас и ми прочете следното съобщение: „В момента се записва часът на това обаждане. Имаш точно дванайсет часа да отидеш сам в дома си. Всяко отклонение от тези инструкции, колкото и незначително, ще доведе до унищожаването на пакета, който наскоро получихме“.

Следващото ми обаждане — от автомат близо до междущатската магистрала — беше до хотелската стая на Макелрой. Той отговори на деветото иззвъняване.

— Казах да не ме безпокоите!

— Било е клопка. Хванали са Кълън.