Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Ало.

— Татко?

Сърцето ми се сви.

— Здравей, миличък.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? — тихо и уплашено попита Кълън, макар да се опитваше да се държи смело.

— Съвсем скоро. Добре ли си?

— Страх ме е. Тук има непознати. Удариха дядо…

Намеси се друг глас, на възрастен.

— Ела във фермата. Тръгни веднага. Доведи човека, който е при теб. Ще те посрещнат на коларския път, водещ към къщата и ще получиш указания. Моят човек трябва да бъде с теб, инак момчето ти ще умре. Всички ще умрат. Опиташ ли се да погодиш някакъв номер, всички ще умрат. Ясно ли е?

— Какво сте направили на баща ми?

— Ясно ли е?

Стиснах зъби толкова силно, че челюстите ме заболяха и отговорих:

— Ясно.

— След два часа.

Затворих.

Белязания се бе приближил до мен.

— Трябва да тръгнем веднага, за да успеем да стигнем до два часа. Аз ще се возя на задната седалка. Не искам да те изкушавам.

Обърнах се към него.

— Добре. Може ли да изпия една кока-кола? Умирам от жажда.

Той долепи дулото на големия колт до брадичката ми.

— Да ти го начукам на теб и на кока-колата ти. Ако вече ми бяха дали парите, щях…

Докато вниманието му беше съсредоточено върху наперените му изявления, аз стрелнах ръка и сграбчих револвера му. Стиснах го здраво и ударих мъжа в слънчевия сплит, влагайки всичкия си страх, сила и отчаяние. Дъхът му излезе със свистене. Изпитващ болка, но не загубил кураж, той отново насочи револвера към лицето ми и натисна спусъка. Но аз бях сложил пръст между спусъка и скобата и барабанът не се завъртя. Коленете на мъжа се огънаха и аз издърпах оръжието от ръката му. Той се опита да се съпротивлява, но ударът ми предотврати това. Човекът се строполи на пода и остана там. Устата му се отваряше и затваряше като на риба от счупен аквариум.

Извадих патроните от колта и ги пуснах в джоба си, а оръжието сложих в хладилника. При бързия обиск намерих още осем патрона плюс портфейл с разрешително за носене на оръжие, издадено в Ню Джърси, и петдесет и три долара. Разрешителното твърдеше, че мъжът се казва Леплин Кари. След като хриптя три-четири минути, той се надигна и се подпря на хладилника. Лицето му беше пепеляво.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Да го духаш.

Ударих го по носа и му счупих костта. Кръвта опръска и двама ни. Издавайки звуци на ярост и болка, мъжът протегна ръце към врата ми. Дръпнах се от дясната и сграбчих лявата. Извих я, отделих малкия пръст от съседите му, после го огънах навътре, докато допря до дланта. Държах го така с палеца и показалеца на дясната си ръка. Мъжът доближи свободната си ръка до носа си, опитвайки се да спре кръвта, но безуспешно.

— Слушай какво ще ти кажа — рекох аз.

Той още се занимаваше с носа си. Стиснах пръста му, сякаш чупех орех, и мъжът ме удостои с вниманието си.

— Ще ти задам няколко въпроса. Не ми ли отговориш бързо и вярно, ще те контузя сериозно. Не го ли направиш, ще те нараня. Носът беше само показно.

Малките му кръгли светещи очички бяха приковани в мен.

— Е, как се казваш?

— Духай… — успя да изпелтечи той.

Псувнята в повелително наклонение се превърна във вик на болка, когато счупих пръста му и натиснах костите с палеца си. Болката трябва да е била ужасна.

Пуснах ръката му. Мъжът я притисна до гърдите си и се хвана за окървавения нос.

— Няма да спра и няма кой да ти помогне! — изкрещях аз в лицето му.

Махнах ръката му от носа, сетне попитах:

— Как се казваш?

— Леплин Кари.

— Беше ли във фермата?

Той кимна.

— Баща ми добре ли е?

Мъжът не каза нищо. Пъхнах десния си палец в отворената му уста, закачих го за лявата буза, за да не ме ухапе и дръпнах. Той се надигна и замахна с десния си юмрук. Предпазих се с лакът и без да пускам бузата му, забих длан в разбития му нос. Този път във вика му прозвуча не само болка, но и страх.

Добре. Може би нямаше да се наложи да го наранявам повече.

Не се наложи. През следващите десет минути мъжът ми разказа всичко, което знаеше за положението във фермата.

Фанър седна на дивана и каза:

— Даде ти два часа да пропътуваш сто и петдесет километра?

— Да.

Той погледна часовника си. Дванайсет на обяд.

— Няма да успееш да стигнеш дотам дори с ескорт на Пътна полиция, освен ако целият път не е магистрала.

В същия миг чухме бръмчене на хеликоптер.

— Ще успея.

Макелрой излезе от стаята.

— Не искаш никаква помощ, така ли? — попита Фанър.

— Не.

— Армията няма правомощия в този случай.