Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Жаден ли си, синко? — попитах аз.

— Той е там не повече от час — рече гласът. — Дадох му чаша чай, преди да го завържа. Не е ранен, само е уплашен. Не плака много. Кораво хлапе. Не му хареса, че го завързах. Ритна ме в коляното, докато се опитвах да го настаня удобно. Затова го оставих сам и се върнах в къщата. Слънцето е силно и той заспа. Не се суети около него. Шефът иска да те види. Веднага. Влез вътре. Аз ще наглеждам момчето.

— Моля те, не ме оставяй, татко! — изплака Кълън. — Моля те…

— Къде са останалите? — шепнешком попитах аз.

— Уеб и баба бяха в кабинета, когато ме хванаха и ме доведоха тук. Борих се, татко. С всички сили! Гадният Пейтън ми удари шамар. Затова плаках, не защото ме завърза. Той е лъжец. Едрият мургав мъж е при Уеб и баба. Не съм виждал дядо, откакто Пейтън го удари по главата. Дядо падна и не помръдна. — Кълън тихо започна да плаче. — Мъртъв ли е?

Притиснах го до себе си.

— Надявам се, че не. Ще трябва да проверим.

— Казах веднага — обади се гласът от прозореца.

— Онзи ли е Пейтън? — попитах аз.

— Да. Моля те, не ме оставяй!

— Няма да те оставя, но първо трябва да вляза в къщата и да говоря с едрия мургав мъж. Да видя как са Уеб и баба. Да потърся дядо. После ще се върна да те взема.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Глух ли си? — изкрещя Пейтън.

— Идвам.

Погалих Кълън по лицето с лявата си ръка, леко се преместих, заставайки между него и прозореца и пуснах ножа до левия му крак. Той погледна ножа, сетне мен.

— Внимавай да не те види. Срежи въжето тук — прошепнах аз и му показах къде. — Ножът е много остър. Гледай да не се порежеш. Направи го бързо, без да те забележи Пейтън. После остави въжето така, за да мисли, че още си завързан. Разбра ли?

Кълън вирна брадичка.

— Ако чуеш стрелба, тичай към хамбара, после зад къщата. Майката на Уеб е в порутения навес до потока. Знаеш ли къде е?

— Да.

— Но ако не чуеш стрелба, стой тук. Чакай да дойда да те взема. И ако се наложи да бягаш, бъди бърз като вятъра. Не падай и не се обръщай. Само бягай.

— Добре.

— Обичам те — казах аз и тръгнах към тойотата.

— Къде отиваш, по дяволите? — извика Пейтън.

— Да кажа на Кари да стои в колата. В къщата има достатъчно хора.

— Резович каза…

— Да му го начукам на Резович.

По-голямата част от колата не се виждаше от къщата. Беше скрита от огромния дъб. Облегнах се на стъклото и попитах:

— Виждаш ли прозореца в левия ъгъл на къщата?

— Само част от него — отговори Йорк.

— Какво оръжие си взел?

— Узи с шест пълнителя. Тук, в чантата в краката ми. Нося и берета, и нож в ботуша.

— Слез от колата, но гледай дъбът да те закрива. Стой там. Така вероятно би направил Кари. Вземи узито и чантата. Ако чуеш стрелба, очисти онзи на прозореца. Няма да предприемаш нищо, докато не се уверя, че вътре са само лошите. Виждам „М-1 Гаранд“. Не знам какво друго оръжие има онзи тип.

— Тогава ще изстреля по мен само осем куршума. После трябва да зареди. Лесна работа — бодро каза Йорк.

— Харесвам увереността, но не бъди самонадеян. Действай бързо. Тук се виждаш отвсякъде.

— Да, прав си.

— Вероятно никой от нашите хора не знае за онзи на прозореца. Поне не знаят точно къде се намира. Трудно е да го забележиш в сенките. Той може да е цялата им отбрана в тази част на къщата. Не са много. Затова го очисти.

— Какво да направя после?

— Иди в хамбара отзад. Ще изпратя Кълън при теб, сетне при Хедър. Ти ще му пазиш гърба.

— Никой няма да го проследи.

Тръгнах към къщата и видях, че Кълън вече реже въжето с една ръка, а с другата подхвърля жълъди.

Добро момче. Браво!

Намигнах му, докато минавах покрай него.

Той също ми намигна.

И продължи да реже.

Валентин Резович седеше като монарх на трон на стола, на който Дейв шиеше миниатюрните си гоблени. Ярката светлина на лампата озаряваше острите му черти. Етъл и Уеб бяха на дивана. Той беше на коленете й. Тя го милваше по главата. Очите на момчето изглеждаха безжизнени.

— Най-после се срещнахме лице в лице — каза Резович.

— Да. Твоето не е чак толкова приятно.

Отнякъде изникна юмрук с големината на манго и ме фрасна по главата, поваляйки ме на масичката за кафе. Халбата за бира падна на пода. Аз също.

Реших да лежа там, докато стаята престане да се върти, но това не стана. Същата огромна ръка ме вдигна като торба с фъстъци и ме запрати към отсрещната стена. Движението сигурно проясни съзнанието ми, защото съвсем ясно видях чудовищно лице с пореста смугла кожа, опъната на ъгловати кости. От едната страна на крушовидния нос се извиваше тънък белег, който изчезваше в линията на скалпа.