Клей Харви - Черен шепот

Луничавия кисело присви устни.

— Защо ти трябва толкова да надуваш музиката? — процеди той и протегна ръка към първия куфар.

За част от секундата измъкнах браунинга и го заврях до челото му, ама тъй плътно, че едва не стана кривоглед, докато фокусираше погледа си.

— Няма да е зле да научиш как се прави лоботомия — небрежно го посъветвах аз.

Съветът му хареса много по-малко, отколкото певческите ми умения.

— Ама трябва да видя стоката… — издума той, застинал като гущер на припек.

— А парите носиш ли ги?

— Те са в шевролета. — Очите му оставаха кръстосани, неспособни да се отлепят от черния силует на браунинга.

— Тогава там трябва да си сега, при парите. А не да си навираш носа в стоката. Хайде, иди и ги донеси.

— Няма да размахвам три милиончета на тоз шибан паркинг!

— Тогава никъде няма да бърникаш, задник миризлив!

— А бе ти кого наричаш мириз…

— Хайде да бъдем разумни, скъпи мой Тони. Ще те последвам до някое уединено местенце, където ще можем да си свършим пазарлъка, без никой да ни се пречка. Става ли?

Той кимна. Както и би трябвало да се очаква. Защото всеки ход в този танц те отдавна са го планирали най-грижливо. Като са предполагали, че аз си нямам никаква представа за плановете им. Засега той се справяше сносно с ролята си, дори малко преигра, загрижен да се покаже повече разтревожен за успеха на сделката, отколкото би трябвало. Луничавия можеше дори „Оскар“ да спечели, ако се появи пред камерите в Холивуд. С повечко грим заради луничките…

Или пък питаеше толкова силна, вродена ненавист към кънтри музиката, че едва се сдържаше да не започне със стрелбата още сега.

Точно според предписанията за неговата роля в сценария, той внимателно затвори дясната врата на доджа, махна с ръка към шевролета, заобиколи доджа и се отправи назад към седана. Седанът леко приклекна, когато той се тръшна зад волана, докато колегата му отпред вече бе врътнал стартера на шевролета. Но при потеглянето кортежът се разбърка — най-отпред пое кадилакът с Луничавия, следвах го аз в компанията на Шанайя и накрая се тътреше шевролетът, ведно със сложната електроника.

Поехме по маршрута, който при разпределяне на постовете по изходите се бе паднал на добрия стар Дейв.

Ето го самият господин Майкълс. Точно според контрасценария, неговият форд ме очакваше на паркинга до бялата дъсчена ограда пред магазина на Барнс. Дейв се беше облегнал на седалката, с полуотворена уста и притворени клепачи, като шофьор, изтощен от поредния дълъг маршрут, след който чак сега е могъл да си позволи да подремне зад волана.

Сигурно точно това и правеше в момента.

Покрай него профуча нашата кавалкада — трите автомобила, натъпкани с пистолети, револвери, фалшиви наркотици, решителни мъжаги, сред които и аз, захласнат в песента на Шанайя Туейн.

Отдясно се показаха сградите на „Пулс енд Спес“, после отляво се появи небостъргачът на „Шъруин Уилямс“, след това минахме покрай методистката църква и автопарка на „Саутистърн Фрейт Лайнс“, с наредените в дълги редици тежки камиони. Дойде ред и на сградата на „Прайба Фърничърс“ с нейните яркочервени тухли, после се заредиха жилищни сгради — цял квартал, сетне някакъв невзрачен склад за дървен материал, а накрая — фасадата на училището „Гилфорд Праймъри Скул“. Продължихме нататък, след като водещият колоната кадилак изви по Уест Френдли и пое по Стейдж Коуч. Пресякохме следващия жилищен квартал и чак тогава пейзажът се успокои — пред нас се ширнаха крайградските ливади и вили, всичките защитени с бели дървени огради. Само тук-там се мяркаше по някой жив плет от вечнозелени кипариси. Отдясно изникнаха корпусите на „Балинджър“, а над тях се извисяваха като крепостни кули двата бетонни силоза. Отляво ни задмина един забързан „Фолксваген Голф“. Отляво, зад оградата, се мярна самотно муле. Кадилакът забави ход до ъгъла на дългата ограда и пое наляво по Брийзуд. Всъщност, не беше нормално шосе, а черен път, посипан с дребен чакъл, който лъкатушеше в далечината на север и изчезваше след ниското възвишение. Длъжен бях да последвам кадилака, затова само въздъхнах и завъртях волана наляво.

Примката около врата ми постепенно се затягаше. Ако разполагах с клетъчен телефон в джоба, можех да се обадя на Дейв:

— Карай надясно към силозите, а после извий наляво, щом зърнеш нещастното самотно муле зад оградата.

Но защо стомахът ми се беше свил на корав възел? Нали всичко вървеше според очакванията?