Клей Харви - Черен шепот

Ами ако Дейв де успее да ме открие в тази пустош?

Ами ако пропусне завоя?

Ами ако там ни чакат още от хората на Диас?

Не. От пораженчески мисли никой не е спечелил.

По дяволите, кога най-после ще започне забавата? Защото дланите вече ме сърбяха.

Вероятно твърде скоро. Пред погледа ми се появи табела с едри, написани на ръка букви, окачена на телената мрежа, препречваща пътя, със следния пределно лаконичен текст:

ЗАТВОРЕНО ЗА ЗИМАТА — ДО ПЪРВИ АПРИЛ

Странно, но този напълно тривиален надпис ме ободри. Много пъти досега се бях изправял съвсем сам срещу безмилостни противници както и срещу надписи и огради, много по-странни от тази.

— Хайде да видим какво са намислили лошите момчета — промърморих аз на Шанайя.

Ала от нея нямаше и следа.

Кадилакът зави и веднага след това спря до изписаната на ръка табела. Шевролетът пък паркира зад мен, и то напряко на чакълестия път — с очевидното намерение да ме заклещи.

Но аз нямах намерение да се оставя да бъда заклещен.

Четирите колела на масивния червен додж, собственост на Дейв, се завъртяха като побеснели. И четирите бяха задвижващи. За две-три секунди изкопаха две тесни, но дълбоки бразди под пикапа. Каросерията, заедно с мен зад волана, се смъкна надолу, но колелата продължаваха да упорстват и да изхвърлят назад гъст прахоляк. Няколко парчета от калта стигнаха чак до стъклата на шевролета.

Ето на това му се казва забава.

Наблегнах на волана и доджът описа полукръг откъм тревата извън пътя, след което благоволих да изключа двигателя.

Шевролетът се приближи към моя додж, по-точно към доджа на Дейв, но много бавно и предпазливо, за да спре на около четиридесет метра зад мен. Кадилакът потегли на заден ход, за да се изравни с шевролета.

Двете коли останаха в това положение.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам смирено.

Изминаха три минути.

Пет минути.

Станаха седем.

Може би двамата шофьори — Луничавия и апаратчикът — в момента споделяха впечатления от последните мачове в баскетболната лига. Например: „Какво ще кажеш за бесния дрибъл на Тим Дънкан, а?“.

Не. Оказа се, че не съм познал. Защото те излязоха от колите и тръгнаха към мен.

Но се появи и нов персонаж. От шевролета се измъкна Хектор Диас (или поне беше самият той, според моите предположения). Беше толкова едър, че едва не се заклещи във вратата. Зад него, от задната дясна врата се изхлузи друг мексиканец, някъде наполовина по-дребен от Хектор. Което не му пречеше да е малко над средния ръст. Имаше нещо лисичо във физиономията, сякаш се канеше да нахлуе в най-близкия курник. На лицето му беше замръзнала злобна усмивка. „Ще се погрижим и за теб, Лисугер“, рекох си аз.

Гонзалес се появи иззад кадилака веднага след като Луничавия и апаратчикът се отдалечиха от кадилака. Изпод шлифера си Луничавия измъкна автоматичен пистолет и го размаха, като ме гледаше право в очите. Трудно можеше да се измисли по-директно послание.

Първо трябваше да се справя с него.

Докато обмислях как най-добре да изпълня тази задача, Дейв изникна от храсталаците, на около тридесет метра от лявата ми страна, размахвайки пистолет в ръка — така небрежно, сякаш беше детска играчка. Дори се осмели да подвикне на групата мъже:

— А мен защо не ме поканихте?

Диас го изгледа бързо, след това рязко се извърна към мен. После пак към Дейв. Като зрителите на тенискортовете. Но не продума нито думица, само стоеше там, ням като истукан.

Гонзалес реши да тръгне към Дейв, сякаш се готвеше да посрещне с прегръдки неочаквания посетител. Но намеренията на Хектор Диас бяха съвсем други. Той изкрещя нещо на испански. Ралф Гонзалес забави крачка, но продължи да се отдалечава от Хектор. За части от секундата в китката на Хектор се появи пистолет, насочен в гърба на Гонзалес. Последваха още крясъци на испански, но Ралф му отвърна в същия стил, на същия език, докато накрая пистолетът в ръката на Хектор изгърмя — бум! — просто така, без никакво предупреждение. Ралф Гонзалес се свлече на тревата, изрита няколко пъти във въздуха, но замря сгърчен, когато под черепа му се появи кървава локва.

Сега Диас се обърна към мен. Тъкмо се канех да пусна малко олово в черепа му, когато по чакълестия път се зададе с устрем един „Форд Мъркюри Топаз“. Прашният автомобил се закова недалече от нас сред облак прах. Задницата му поднесе. Бронята му едва не се блъсна в калника на шевролета. Отвътре изскочи едър мюсюлманин, с брада, а след него по-дребния, Карл — онзи босненец с пъпчивото лице.