Клей Харви - Черен шепот

— Онзи боклук ли? Та аз го гръмнах за секунда!

Хектор беше зашеметяващо бърз — още не бе довършил последната дума, а револверът му вече се насочваше към гърдите ми. Преди да успея да реагирам и да насоча дулото на пистолета в дясната ми ръка, за да го застрелям през джоба на якето. Знаех, че този опит няма да успее, защото вече бях безнадеждно закъснял, но все пак реших да опитам. Само трябваше да приклекна, за да профучи първият му куршум над главата ми. Внезапно от раната, зейнала насред челюстта му, бликна кръв и се разхвърчаха парченца от натрошени зъби. Парче от кучешкия му зъб стигна чак до лицето ми и ме одраска по бузата. Масивната му фигура се вцепени за секунда, после се олюля, но той успя, въпреки страхотната рана, да натисне спусъка. Но не ме улучи. От толкова късо разстояние бумтежът на неговия магнум едва не ме оглуши — в същия миг, в който стрелях през джоба на якето. Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Пръстът ме заболя от натискане, от впиването в стоманата на спусъка. И петте куршума се забиха в огромния му гръден кош, за да разкъсат кожата му, сетне мазнината му, и тъканите под нея, за да натрошат ребрата му, да пронижат дробовете му, преди да се забият в сърцето и да го запратят по гръб в крайпътната кал.

Така, както той бе издухал от пътя си Лорънс Гудал. Само с един-единствен изстрел.

И то защо? Просто от злоба.

Е, повече нямаше никому да погажда мръснишки номера.

— Това беше най-голямата идиотщина, която някога съм виждал! — изрева Дейв и връхлетя върху мен. — Макар че и друг път си постъпвал доста лекомислено…

Не му отвърнах. Защото имаше право.

— Какво, по дяволите, ти скимна, та се нахвърли върху него като побъркан? — Той ме сграбчи и ме извъртя към себе си. — Да не мислиш, че срещу теб беше някакво хлапе? Като Кълън? — От ярост чак устните му трепереха. Внезапно ме придърпа към гърдите си, прегърна ме яката и ме пусна едва когато взе да идва на себе си. — Изплаши ме до смърт! — изкрещя той в ухото ми. — Никога не прави подобни щуротии! Иначе аз ще те гръмна, с ей тези две ръце!

— Напълно го заслужавам — примирено въздъхнах аз и сведох глава към това, което беше останало от страшилището, което доскоро се наричаше Хектор Диас. — Но той се опита да ме надхитри — първо да ме предизвика, а после да ме прониже от упор.

— И ти си го заслужаваше! Защо, мамка му, не го очисти още в първата секунда? Защо не го застреля просто така, през джоба, когато застанахте един срещу друг?

— Защото бях длъжен да му предам нечии поздрави.

— Поздрави ли… Какви ги бръщолевиш, Тайлър? Да не си нещо мръднал? Или си решил да се правиш на аматьор? — По лицето му отново премина тревожна тръпка.

— От Лорънс. От Лорънс Гудал.

Името го накара да замръзне. По израза на лицето му разбрах, че веднага е схванал какво му казвам. Разбрах също, че си е спомнил за Лорънс. Дейв веднага смекчи изражението и интонацията си, след което бавно отпусна ръка на рамото ми:

— Да, сега чак те разбрах, приятелю. Но ти тогава за малко не успя да пристигнеш навреме в къщата на злочестия стар Лорънс. Защото Диас успя да те изненада, иначе никога не би изоставил Лорънс Гудал на произвола на съдбата…

— Аз ли не го зная това? — Сега беше мой ред да потръпвам нервно. — Колко глупаво стана всичко тогава…

— Би трябвало да благодарим на съдбата. И на единия от онези мюсюлмани — промърмори Дейв.

Изгледах го смаяно.

— Какъв мюсюлманин? Някой от двамата босненци ли? Аз пък си помислих, че ти…

— Не. Не бях аз. Онзи лукав мексиканец беше прекалено хитър, за да подложи лицето си точно на мушката ми. Макар че аз наистина се опитах да го хвана на мерник.

Извърнах очи към двамата мюсюлмани — те още бяха заети с търсенето на своите милиони, заради които бе започнала тази смъртоносна игра.

— Кой от двамата?

Дейв проследи погледа ми и рязко поклати глава.

— Глупости! Не бяха те. Фаталният изстрел дойде някъде ей оттам, отвъд оградата.

— Дявол да ме вземе! Нищо не разбирам! — объркано процедих аз и вперих очи в далечината. — Та дотам има четиристотин метра, а може би и повече…

Той само сви рамене.

— Знам само, че чух изстрел от тази посока.

Трескаво се заех да обмисля възможните обяснения на тази неочаквана загадка.

— Защо мислиш, че там се е спотайвал трети стрелец от босненския екип?

— Че кой друг може да е? Ако беше Оди или пък Акс, досега щяха да се покажат на пътя, нали?

За миг Дейв се замисли.

— Не, не ми се вярва да е бил баща ти. Старичката му карабина не може да покрие такова дълго разстояние. Е, който и да е бил, или е страхотен стрелец, или пък е имал невероятен късмет.