Клей Харви - Черен шепот

— Но тогава никой повече няма да рискува да прави сделки с него — възрази му Дейв.

— Хм… Може пък намерението му да е било да изчезне с парите завинаги и повече да не напуска пределите на Мексико — дълбокомислено отбеляза Фанър.

— Е, това никога няма да го узнаем — намесих се аз.

Фанър само кимна замислено.

— Кой застреля Диас?

— Аз.

— През джоба на якето?

— Точно така.

— А защо пред джоба? Можеше да не го улучиш.

— Забравяш второто правило на всеки стрелец.

— Второто ли? А кое е първото?

— Да имаш с какво да стреляш.

— Хм, да, така си е. Е, какво тогава е второто правило.

— Да не изпускаш оръжието от ръката си.

— Аха. Ами Диас знаеше ли това правило?

— Разбира се, само че ръката му не беше в джоба. Може би защото неговият револвер беше по-голям от моя.

— А може би защото винаги те е подозирал в неспазване на тези две основни правила.

Аз се усмихнах.

— Очевидно Диас не е бил съвсем наясно с основни правила, задължителни за всеки стрелец — заключи Фанър.

В този момент пристигна линейката и санитарите веднага се заеха с Дейв.

На следващата сутрин Хедър и аз посетихме Дейв в болницата. Тя носеше миниатюрна коледна елха с богата украса. Аз пък му занесох една книга.

Заварихме в болничната стая Джейсън и Аксел Мършън — тъкмо щяха да си тръгват, когато Хедър и аз се появихме на прага. Пръв заговори баща ми, седнал на стола до прозореца:

— Ако в леглото лежах аз, а не Дейв, щеше ли да ме посетиш?

— Сигурно нямаше въобще да се сети — въздъхна Дейв. — Нали си го знаем Тайлър. — Дейв се обърна към мен: — И двамата бяхме ранени в бедрата, но защо моята рана се оказа по-сериозна от твоята?

— Защото той е Уайът Ърп — компетентно отбеляза Хедър.

— Ще дойдеш ли пак в болницата? — попита Акс.

— Не знам. Вероятно утре ще се отбия — отговорих аз и се обърнах към Дейв. — Е, как е раната? Ще се оправиш ли скоро?

— Тази седмица няма да мога да ти правя компания нито за кроса, нито във фитнес залата.

— А как е сестрата?

— Работата е там, че на този етаж има само мъже санитари и нито една медицинска сестра.

— Тогава Джейсън сигурно вече ти е предложил да си размените местата?

— Хей, приятел — възмути се Джейсън, — един гей никога няма да се шегува с твоите слабости. Кога ще се научиш да бъдеш по-толерантен?

— Да, зная — промърморих аз и докоснах Джейсън по рамото. — Но не можеш да ме упрекваш, че досега не съм бил толерантен с теб.

Атмосферата се успокои. Ако не съвсем, то поне донякъде.

В този момент в стаята нахлу санитарят, който се грижеше за всичките пациенти в дъното на коридора, към които се числеше и Дейв.

— Достатъчно, господа. Време е да напуснете болницата. Нашите пациенти се нуждаят от почивка. Особено господин Майкълс, защото раната в крака му още не е зараснала.

Погледнах с недоумение към Дейв, не се стърпях и го попитах:

— Нима тук те наричат господин Майкълс?

В отговор той беззвучно помръдна устни, така че само аз да прочета посланието му: „Защо не ме целунеш по задника?“. В отговор аз му връчих книгата, която му бях избрал. Дейв я взе и прочете гласно заглавието: „Водката: Нежеланият дар на съдбата“.

— Велико! Ще я прочета само за една нощ — отбеляза той.

— Тогава ще ти донеса още една, която е на бюрото в кабинета ми. Нарича се „Болката от общуването с Тайлър Ванс“.

Никой не се засмя.

— Всички вие окончателно сте загубили чувството си за хумор — констатирах аз с огорчение и тръгнах към вратата.

Останалите посетители последваха примера ми.

Дейв се надигна в леглото и вдигна палец, за да ми напомни, че всичко ще се оправи. Той винаги е бил най-преданият ми приятел и затова аз се успокоих, когато видях ободряващия му жест. В момента за мен нямаше нищо по-важно от надеждата, че добрият стар Дейв Майкълс скоро ще бъде край мен. В мигове на щастие и в мигове на изпитания.

Денят се случи студен и ветровит, навън небето беше оловносиво, но вътре, в дома на семейството Ванс цареше топлина и уют. Разнасяше се уханието на гореща картофена супа, на прясно изпечен кейк и на пунш с ром. Баща ми шеташе нещо в кухнята, със запретнати ръкави и с ръце, изпоцапани с брашно до лактите. Застанал до него, Уеб се опитваше да строши яйцата така, че да не попадат в купата парченца от черупките. Кълън помагаше на Хедър да украси поредната коледна елха — докарана тази сутрин с доджа на Дейв. Шофиран лично от собственика му, въпреки плътно бинтования му крак.