Клей Харви - Черен шепот

Макелрой и аз се бяхме настанили във всекидневната, заети с дегустацията на пунша, без да обръщаме внимание на останалите обитатели на къщата.

— Моите хора ми съобщиха, че мексиканската полиция решила да се възползва от заминаването на Хектор Диас, за да разгроми неговата мрежа от пласьори на юг от границата между Мексико и Щатите. Всъщност след убийството на Резович организацията на Хектор така и не успяла да заработи на пълни обороти, понеже Хектор прекарвал в кръчмите много повече време, отколкото над папките с фактурите и другите счетоводни документи. Освен това всички се стараели да избягват сделките с него, защото бил прочут с нелоялността към партньорите си. Но и неговите подчинени не били цветя за мирисане.

— И сега какво, разбягали ли са се?

— До един са хукнали да си търсят нови господари. Приключи периодът на тлъстите печалби, които им е осигурявал тандемът Резович — Диас.

Пристигна Кълън, за да потърси още някаква кутия с коледни украшения. Синът ми ме попита дали не съм я скрил някъде, но аз с възмущение отрекох да имам нещо общо с въпросната кутия. Беше навлякъл едни стари панталони, които му бяха по мярка, когато беше на четири години, но сега вече му бяха окъсели и стигаха само до глезените му.

— Синко, защо си избрал тези панталони? Да не се каниш да газиш в някой вир?

Кълън се спря, сякаш за миг бе забравил какво търсеше в стаята, и ме изгледа начумерено. Може би в този момент се чудеше как да реагира, защото не беше сигурен дали не се шегувам с него или говоря сериозно.

— Исках да ти кажа, че са малко къси за теб.

— О, това ли било? — Той се изчерви и погледна надолу. — Да, имаш право, папа. Но пък имат много дълбоки джобове. — Кълън напъха ръце в джобовете, за да ми демонстрира дълбочината им, след което напусна всекидневната.

Макелрой се засмя така звучно, че едва не се задави с пунша.

— Много забавно е станало синчето ти, Тайлър.

— Заслугата не е моя. Наследил то е от Етъл — уточних аз.

Дейв влезе при нас и с накуцване се дотътри до креслото пред камината. Посегна към моята чаша, за да опита как е на вкус моят пунш.

— Днес няма ли още да шофираш? — разтревожих се аз.

Но той само поклати глава и пресуши чашата. Моята.

— Искаш ли да ти налея още? — попитах го аз.

— Не. Това ми стига.

За всеки случай отидох до кухнята, за да напълня още една чаша. И за да долея моята. Когато се върнах, съобщих на Дейв последните новини:

— Полковникът твърди, че на юг било спокойно. Което означава, че вече не е необходимо да сме все така нащрек. Защо не останеш при нас? Тук за теб ще се грижат много повече хора, отколкото в онази болница.

Вдигнахме чашите за наздравица и отново се впуснахме в оживен разговор. От цялата къща лъхаше доброта, сърдечност и човечност. Може би, защото наближаваше Коледа.

„Лъки 32“ е ресторант, предназначен единствено за заможни посетители. Достатъчно е само да се появиш там, за да се почувстваш богат и преуспяващ. Декорът беше изцяло в ламперии от тъмно дърво, предимно махагон. Малките кокетни маси за двойки бяха снабдени с отделни лампи, разпръскващи дискретни снопчета светлина само около масата, така че посетителите от съседните маси трудно можеха да надзъртат в лицето ми. В изящната ваза бяха поставени свежи лалета, въпреки че бяхме в най-лютия период на зимата. Някъде под полупрозрачните плоскости на пода бяха скрити гирлянди от малки червени лампи, които придаваха още по-фееричен вид на залата.

Като коледна украса на стената зад бара бяха провесили огромна гирлянда от някакво вечнозелено растение. Пиер благоволи да ми окаже специална услуга, като ме настани на тази уютна маса в ъгъла. Ако имах шепа дребни монети, нито за миг нямаше да се поколебая да ги пусна в джоба на смокинга му.

Но какво правех тук сам, може би ще ме попитате вие. И то два дни преди Коледа, когато само на няколко километра оттук е домът ми, пълен с представители на моята фамилия от няколко поколения? Отговорът се крие зад съобщението, което тази сутрин ми предаде баща ми: „Обадиха се от офиса на Хедър. Тя поръчала да ти предадат, че ще те чака в «Лъки 32» довечера, някъде след шест“. На което аз веднага отвърнах с въпрос: „Мелинда ли беше на телефона? И наистина ли каза да съм там някъде след шест вечерта?“. При което баща ми кипна и сърдито изръмжа: „Де да знам дали е била Мелинда или някоя друга! Ще се срещнеш ли с Хедър? Да или не? Останалото са глупави подробности…“. Но аз не се предадох така лесно: „Ама нали Хедър беше решила да замине при родителите си в Шарлот?“. А баща ми само сви рамене: „Може пък да е решила да се върне по-рано“. Накрая аз свих рамене примирено: „А ти ще наглеждаш ли Кълън?“.