Клей Харви - Черен шепот

И ето ме сега тук, някъде след шест, но от Хедър нямаше и помен.

Погледнах към часовника си, скъп дигитален „Таймекс“, който чудесно прилягаше на ръката ми. Вече беше станало шест и двадесет.

Ако не поръчам нещо, Пиер ще има пълното право да ме помоли да напусна масата.

В шест и тридесет, в пристъп на отчаяние, аз си поръчах порция артишок, салата с майонеза, сирене „Пармезано“ със стръкчета магданоз и препечени филийки. Заех се с дегустацията на деликатесите, като внимавах да не мляскам и въобще да не издавам звуци с уста, които се смятаха за непристойни в изискано заведение като това, в което се намирах.

Точно в шест и четиридесет и пет в залата се появи висока слаба блондинка. Настани се на едно от столчетата пред бара.

Но отново никаква следа от Хедър.

Скуката е нещо ужасно. Нямаше накъде да насоча погледа си, защото едно и също скучновато предаване — с претенции да бъде забавно — вървеше по екраните и на трите телевизора, щедро разпръснати из залата. Не ми оставаше друг избор, освен отново да го насоча към блондинката.

Може би на ръст беше метър и шестдесет и пет. Или шестдесет и осем. Трудно бе да се прецени, защото се бе настанила на столчето. Великолепна коса, блестяща от някакъв коафьорски трик или скъп препарат — така и не се научих да разбирам от козметика — изтеглена нагоре и закрепена там по някакъв загадъчен за мен начин, внушаваща нещо надменно. Високи скули, сатенена кожа, очи по-сини от небето. Фигурата й можеше да съперничи на тази на Мей Уест 28 28 Мей Уест (1892 — 1980) — прочута, скандално известна американска театрална и киноактриса, красавица и секссимвол, сама съчинила повечето от текстовете на своите скечове за водевилите на Бродуей. — Б.пр. . Е, може би не беше чак толкова прелестна, но определено можеше да се твърди, че не се нуждае от намесата на пластични хирурзи.

С една дума, тя цялата излъчваше неподправена чувственост.

Успя да улови погледа ми. С помощта на огледалото зад бара. Върна ми го. Пак през огледалото.

Дотук всичко беше прекрасно. Но все пак… къде, по дяволите, се бе дянала Хедър?

Погледите ни отново се кръстосаха, за кратко наистина, защото тя побърза да отклони своя. Но не и преди да ме дари с една усмивка, предизвикателна, макар и мимолетна.

Стори ми се, че я познавам отнякъде. Или че би трябвало да я познавам. Или че някога, преди много време, сме се срещали.

Но се заблуждавах. Защото никога досега не бях зървал това лице. Иначе щях да си спомня. Защото беше от лицата, които не се забравят.

Седем и една-две минути. Никаква Хедър на хоризонта.

Както и никакви блондинки на бара.

Е, щом е така…

Дали да не се зазяпам в някой от телевизорите? Все пак е по-добра идея, отколкото да грабна ножа от комплекта с приборите и от скука да си прережа вените, за да изпиша с клечка за зъби, натопена в собствената ми кръв, името си върху снежнобялата покривка на масата.

— Господин Ванс? — Въобще не бях усетил кога келнерът се беше приближил с котешка стъпка до масата ми.

— Да, признавам, че Ванс, това съм аз.

— Търсят ви по телефона, сър. — Той ми подаде апарата, а аз му благодарих сърдечно.

— Защо не си тук? Умирам от глад. Ометох една-две салати, но това не може да задоволи мъж като мен… — устремно започнах аз.

Отсреща долетя приглушен кикот. Който в никакъв случай не беше характерен за Хедър.

— Хармъни?

— Здравей, скъпи.

— Още ли си в града?

— Тази нощ го напускам. Завинаги. Как е кракът ти?

— Добре. Слушай, много се радвам, че ми се обади. Искам да съм спокоен, че ще си получиш парите.

— Естествено. Знаеш, че не се задоволявам само със сто хилядарки.

— Да, защото заслужаваш много повече. Ако не беше ти, кой знае каква съдба щеше да сполети моето многострадално семейство.

Няколко секунди не чух нито звук в слушалката, но накрая тя ме попита:

— Успя ли да поздравиш Хектор от мен?

— Не. Нямаше много време да си разменяме поздрави. Но все пак успях да предам съобщение от една друга, много скъпа за мен личност.

Последва още по-дълга пауза.

— Още ли си на линията? — осмелих се аз да наруша тягостната тишина.

— Да. Кой знае защо никак не ми се иска да свърши някога този разговор…

— Също и аз. Илоиз?

Отново кикот.

— Хм… Какво?

— Ако се нуждаеш от нещо…

— Още ли мога да разчитам на теб?

— Разбира се, че можеш.

Пак пауза. Дълга.

— Знаеш ли, има нещо тъжно, много тъжно в цялата тази история.

— Какво?

— В това, че повярвах, че мога да разчитам на теб. Още само две думи, Тайлър… Не зяпай блондинките около бара. За да не си навлечеш гнева на Хедър.