Клей Харви - Черен шепот

— Той е много, много лош! — крещеше Уеб, но гласът му заглъхна, защото притиснах насълзеното му лице към гърдите си.

— Да, зная, миличък. Именно затова съм тръгнал на лов за него. Така няма да се появи някой ден изневиделица, няма да може да ни изненада.

Раменцата на момчето потрепериха от страх, преди да заговори задъхано:

— Още помня как застреля господин Гудал, сякаш беше някакъв… червей. Или нещо такова. А после се смя като луд.

Кошмарните спомени, отвличането, преследването, малтретирането… целият онзи ужас изплува в паметта ми като мехурчета въздух на повърхността на реката.

За малко го задържах притиснат към гърдите си, а после го отдръпнах от себе си, за да го погледна право в очите.

— Уеб? Аз не съм като господин Гудал. Той няма да ме застреля.

— Откъде знаеш?

— Няма да му се дам.

— Ама той е толкова голям. И страшен! И зъл.

— Ти… ти чувал ли си за Уайът Ърп 27 27 Уайът Ърп (1848 — 1929) — военен прокурор, помощник-шериф в Канзас Сити, шериф в Уичита, прочут ловец на бизони, комарджия и скандалджия. Сражава се срещу местните банди в Тумбстоун, Аризона, заедно с братята си, с Бат Мастърсън и с Док Холидей — по тази история е направен филма „Тумбстоун“. — Б.пр. ?

— Не.

— Навремето той е бил страхотен стрелец. Направо нямал равен. По едно време дори станал шериф. Сам не помнел колко пъти е измъквал револверите от кобурите на колана си с пръсти върху спусъците.

Но сълзите продължаваха да се леят по лицето на Уеб. Хедър и Кълън се приближиха към нас, очевидно едва сдържайки своите сълзи.

— Та този мъж, Уайът Ърп — несмутимо продължавах аз, — нито веднъж не е бил улучван.

Заинтригуван, но все още недоверчив, Уеб плахо прошепна:

— Дори не е бил одраскан от куршум?

— Точно така. Нито веднъж.

— Но как така?

— Уместен въпрос. Работата била в това, че той, първо, е бил превъзходен стрелец. Нямало по-бърз от него, когато трябвало да се измъкне револвера светкавично. Второ, разбирал от тактика, което ще рече, че знаел как трябва да се играе играта. Както ти знаеш как да играеш на карти срещу Кълън. Може би и Бог е бил на негова страна. Или пък просто е бил роден с късмет. Но нито веднъж не са го улучили. И доживял до дълбока старост.

— А ти добър ли си с револвера?

— Да.

— А оправяш ли се с тактиките?

— Напълно.

— Ами Бог на твоя страна ли е?

— Вярвам в това — рекох аз и отново го прегърнах.

Сега и той ме прегърна, но този път повече за да успокои мен, отколкото себе си.

— Тогава и аз ще го вярвам.

Сега Хедър не издържа, хвана сина си за ръката, после пое и дланта на моя син, за да поведе нашите двама синове към всекидневната. Но след малко Кълън отново се появи на верандата.

— Истина ли е всичко това?

— Това, което разказах на Уеб? Да, ако може да се вярва на старите хроники.

— Но теб вече те раняваха. И то неведнъж, не два пъти.

— Нека да не мислим сега за това.

— А за какво? Искаш въобще да не се тревожа за теб?

— Не се тревожи. Искам само да ме посрещнеш с усмивка, когато се върна. И да ме чакаш.

— Но ще те видя ли пак?

— Да.

— Тогава ще те чакам.

Целунах го и той се обърна, за да поеме към къщата. Може би не искаше да забележа, че не е престанал да се тревожи за мен. Какво сърце има само това мое момче…

Сега пък на веранда изскочи Хедър и веднага се изправи пред мен. Но нямаше прегръдка. Нито целувка. От устните й се отрони само:

— Върни се при нас, шериф Уайът.

След което изчезна през вратата на къщата.

А аз тръгнах към мястото, където ме очакваше онзи мачо.

Отново щяхме да се изправим лице в лице.

Небето беше ясно, но денят си оставаше студен. За щастие, бях облечен с плътно камуфлажно яке, армейски образец. Не за да впечатля Хектор Диас — ако наистина ми предстоеше среща с него, а не с поредния му мускулест братовчед — а по-скоро за да не се набива на очи подутият ми външен джоб, приютил дребния чипонос револвер, изключително олекотен модел, въпреки че беше тридесет и осми калибър. И въпреки изричното предупреждение на производителя — почитаемите господа „Смит & Уесън“ — че при подобни условия на експлоатация не се гарантира безотказната надеждност на тяхното изделие, аз го бях заредил с бойни патрони с изместен център на тежестта. Което обаче ограничаваше запасът от муниции само до пет патрона за едно зареждане. Което пък в никакъв случай не позволяваше на стрелеца, дори и на най-добрия в занаята, да повали за секунди всичко живо около себе си.