Клей Харви - Черен шепот

Така че бях длъжен да се подсигуря, което обяснява защо върху лявото ми бедро, малко изнесен напред, се спотайваше моят верен браунинг — четиридесети калибър, при това зареден, тоест напълно готов за експлоатация. Изключително скорострелен модел, способен да проправи път на притежателя си през цяла тълпа противници, защото всеки от пълнителите на браунинга побира единадесет патрона, което е доста по-окуражаващо от петте патрона в барабана на револвера, особено ако ти се наложи да се изправиш сам срещу цял квартет професионални убийци. Няма да забравя, че последния път, когато ми се наложи да участвам в подобен сценарий, едва оцелях. Още повече, че сред тогавашните ми противниците въобще не фигурираше Хектор Диас.

Докато напредвах към мястото на срещата, установих, че пикапът на Дейв наистина притежава конски сили почти колкото един локомотив, но за сметка на това беше също толкова тромав и труден за управление. Притъпената болка в лявото ми рамо стихна чак когато натиснах спирачките на уговореното място за паркиране, недалеч от също така уговорената телефонна кабина. Часовникът ми показваше четири и двадесет и девет. Оставаше ми само да чакам, като се наслаждавам на серенадата на Джордж Стрейт от стереоуредбата. И на ритмичното боботене на двигателя на доджа. Успокоявах се с мисълта, че разходите за горивото ще бъдат по сметката на моя най-добър приятел Дейв.

Един кафяв шевролет комби, с изкаляни джанти и три антени, се появи на паркинга и се настани на осем метра пред мен. Също като мен шофьорът на шевролета не си направи труда да изключи двигателя. Очевидно и той не плащаше бензина от джоба си.

После се пръкна отнякъде някакъв зеленикав кадилак, седан, който се насади точно зад задната ми броня.

Така… Заклещиха ме.

Как мога да съм толкова глупав? Макар и само понякога… Ако веселбата прерасне в масово сбиване, ще попадна в доста затруднена ситуация.

От кадилака се измъкна някакъв джентълмен, който обаче никак не приличаше на мексиканец. Без да промълви нито дума, той чевръсто заобиколи предницата на доджа на Дейв и отвори лявата врата.

— Здрасти, Луничав — сърдечно и благовъзпитано го посрещнах аз.

Както би трябвало да се очаква, въобще не бях удостоен с поздрав. Вместо това Луничавия веднага пристъпи към деловата част.

— Първо трябва да огледам тази таратайка. Ако намеря нещо освен теб и стоката, ако си набутал някакъв боклук вътре, да знаеш, че веднага се омитаме оттук.

— Много се радвам, че ме удостоявате с такова внимание.

— Моят човек в кадилака ще дойде сега, за да претършува този трактор, не само вътре, но и под шасито. Ще те претърси и теб за жички. Някакви проблеми около туй?

— Никакви, понеже не мога да изляза от возилото.

— Да не са ти строшени нозете?

— А на теб да не ти е изпила чавка мозъка?

Очевидно никак не беше поласкан от това, че го бях нарекъл „луничав“, но само махна с ръка и от седана се изсули следващият джентълмен — също немязащ на мексиканец — понесъл в ръка някакъв бая сложничък апарат, последна дума на приложната електроника. След което веднага се зае с изкарването на прехраната си.

Нямах друг изход, освен да чакам зад волана и да се възхищавам на певческата дарба на господин Джордж Стрейт.

Луничавия лично претърси доджа, но нито веднъж не се докосна до куфарите на седалката. Джордж му припяваше неуморно и така заразително, че някъде към последния припев аз не издържах и отпуснах топлия си баритон. При това с пълна сила.

Което на Луничавия се хареса още по-малко от приказката за чавката преди малко.

Вратата откъм моята седалка се отвори тъй рязко, че едва не изпаднах от въпросната опора. До лявото ми рамо се изтъпанчи мъжът със сложната апаратура. Той веднага понечи да вдигне края на якето ми, което пък аз толкова много си харесвах, че не издържах и се озъбих право в лицето му:

— Имам пищов на бедрото. Лявото. Ха си го докоснал, ха съм те проснал! Ще ти събират после останките в кутийка за аспирин. Тленните. Щото други едва ли ще имаш.

— Момъкът май е доста буен, нали, Антонио? — промърмори апаратчикът. — Гонзалес ни беше предупредил, че си падаш кибритлия.

Нима се опитваше да ме впечатли? И то от пръв поглед? Въпреки мрачния ми поглед той ме претърси набързо. Но не усети къде съм скрил браунинга, както и можеше да се очаква. Отстъпи назад и затръшна вратата, след което се върна в кадилака, заедно със сложното си оборудване, за да се настани зад волана тъкмо в мига, когато Шанайя Туейн запя жизнерадостното си парче „Всеки мъж е мой!“.