Рей Бредбъри - Хайде всички да убием Констанс

— Ще ми се да съм я познавал.

— Тя още е тук. — Хенри сложи длан върху гърдите си.

После извади тъмните си очила от джоба, избърса ги и ги сложи на носа си.

— Така е по-добре — измърмори, като продължи да изучава невидимите огледала. — Тази Ратиган, с имената, които драска и всичко останало, да не е случайно побъркана? Би ли казал, че е с всичкия си?

— Странна е. Обича да плува навътре в морето, чувал съм я да се надлайва с тюлените. Изобщо, волна душа.

— Хич да не се беше връщала оттам.

— Херман Мелвил — измърморих.

— Какво?

— Отне ми години да прочета „Моби Дик“. Мелвил е трябвало да си остане в морето заедно с Джак, своя любящ приятел. Какво му е дала земята? Откъснала е душата от тялото му. Прекарал е трийсет години сврян в някаква митница, ни жив, ни умрял.

— Бедният кучи син — прошепна Хенри.

— Бедният кучи син — повторих като тихо ехо аз.

— Смяташ, че и Ратиган също не е бивало да се връща на брега, в луксозната си къща на плажа?

— Къщата й е голяма, светла, бяла и красива, но същевременно е гробница, пълна с призраци. Като тези от киносалона горе — десет метра високи, петдесет години широки — или като огледалата покрай нас. И сред всичко това една жена, мразеща всички по неизвестни причини.

— Бедната кучка — промълви Хенри.

— Да, кучка — казах аз.

— Хайде да видим още няколко — предложи Хенри. — Запали лампите, та да нямам нужда от бастунче.

— Можеш ли да почувстваш кога са запалени и кога не?

— Глупаво дете. Чети ми имената!

Улових го подръка и заедно тръгнахме покрай огледалата, като аз му четях написаното върху тях.

— Гледай датите отдолу — изкомандва ме той. — По-скорошни ли стават?

Годините се нижеха — 1935. 1937. 1939. 1950. 1955.

А с тях и имена, имена, всичките различни.

— Свършихме ли? — каза Хенри. — Трябва да има още едно.

— Да, това е последното. Датата е трийсет и първи октомври. Миналата година.

— Как така нещата ти се случват все на Хелоуин?

— Съдбата и провидението обичат слабаците като мен.

— Ти каза дата, но… — Хенри докосна студеното стъкло. — Няма ли и име?

— Не.

— Дали ще дойде да го добави ? Да се промъкне крадешком в тъмното, издавайки звуци, които само куче може да долови? Тя…

— Тихо, Хенри. — Вперих поглед покрай огледалата към чернотата на подземието, където се носеха сенки на фантоми.

— Синко — хвана ме за ръката той. — Да си обираме крушите оттук.

— Само още нещо. — Направих десетина крачки и спрях.

— Не ми казвай — вдигна ръка Хенри. — Подът е свършил.

Аз погледнах надолу в кръглата шахта. Мракът се простираше надълбоко и нямаше край.

— Звучи празно — отбеляза Хенри. — Трябва да е отточен канал за дъждовна вода.

— И да минава под театъра?

— Чуй това!

Точно в този момент под нас се разнесе звук като от огромен сифон, пръскайки свеж мирис на зелени хълмове и озон.

— Допреди няколко часа валя, а на водата й трябва известно време, за да стигне дотук. През по-голямата част от годината каналът е сух. А сега сигурно е дълбоко до коляно, оттук чак до океана.

Опипах вътрешната стена на шахтата и се натъкнах на метални стъпала.

— Да не си решил да слизаш долу? — попита Хенри.

— Тъмно е и студено. До морето е далеч, а ако не внимаваш може и да се удавиш.

Хенри подсмръкна.

— Смяташ, че е влизала оттук, за да си наглежда имената?

— Или е минавала през входа на театъра, а се е измъквала през дупката.

— Ей, идва още вода!

От отверстието като въздишка долетя нов, мразовит полъх.

— По дяволите! — изкрещях аз.

— Какво?

— Видях нещо — отвърнах, взирайки се в мрака.

— Дори и ти да не си, аз видях! — Лъчът на фенерчето заподскача като пощурял из стаята с огледалата, когато Хенри ме сграбчи за лакътя и ме затегли надалеч от дупката. — В правилната посока ли се движим?

— Надявам да е така! — успях да изрека.

Таксито ни остави на тротоара пред голямата, бяла арабска крепост на Ратиган.

— Ама и тоя брояч въртеше като за световно — каза Хенри и добави: — Отсега нататък аз ще карам.

Кръмли ни чакаше, но не отвън, а разположен удобно край басейна, с половин дузина чаши мартини пред себе си, две от които вече празни. Той ги изгледа с любов и поясни:

— След като вече съм се подкрепил, съм готов да изслушам поредните ти изцепки. Здравей, Хенри. Хенри, не съжаляваш ли, задето си напуснал Ню Орлиънс, за да дойдеш в тази фабрика за торни червеи?