Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Погледнах през прозореца на кабината и видях светлините на Перъдайс Сити и след това на Маями да избледняват в далечината. Гледах, докато мъглата над морето не ги закри, и осъзнах, че ги виждам за последен път.

Разстроен от мислите си, отидох в пилотската кабина.

Погледнах високомера над рамото на Бърни и видях, че набираше височина.

— Още десет минути — каза Хари.

Когато се изкачи на двадесет и пет хиляди фута, Бърни престана да вдига самолета.

— Хари, ти разговаряй с Фред — рече той с дрезгав глас. — Мен ме тресе.

Ние с Хари се спогледахме. Той вдигна вежди.

— Не, не е вярно, Бърни — възразих му и сложих ръце на раменете му. — Въобразяваш си. Ти ще го направиш.

Той се отърси от ръцете ми и избърса изпотеното си лице.

— Вижте какво, момчета, трябва ли да го правим? — попита. — Все още имаме време да се върнем. Трябва ли да го правим?

— За какво, по дяволите, говориш? — излая Хари.

Бърни вдигна рамене безпомощно.

— Да. — Обърна пребледнялото си лице да ме погледне. — Ще успеем ли, Джек?

Изведнъж се изкуших да му кажа да обърне, но докато се колебаех, Хари грабна микрофона.

— Фред! — Гласът му звучеше пискливо. — В беда сме. Два от двигателите горят. Дяволските пожарогасители не работят! — Чух от въздушния контрол нещо да викат. Хари ги прекъсна. — Кацаме принудително в океана. Намираме се… — И изключи радиовръзката. — Спускай се, Бърни.

Бърни автоматично наклони носа напред и се понесохме главоломно към морето.

Хари остави микрофона.

— Ето това е — заяви той. — Как звучеше?

— Почти ме убеди. — Бях нервен. Колебанието ми бе предопределило бъдещето ми.

— Хващам се на бас, че Фред се е насрал.

Гледах Бърни. Задържа самолета на една височина. Сега бяхме на около осемстотин фута над морето. Спусна самолета още по-ниско. Когато достигнахме до триста фута и вече виждах вълните, той се насочи към Юкатан.

— Сега е моментът да пийнем по нещо.

— Да. Донеси ми една кока-кола, Джек — рече дрезгаво Бърни.

— И на мен — обади се Хари.

Оставих ги и отидох в кухнята, отворих хладилника и взех три бутилки кока-кола. Когато започнах да вадя лед, един глас каза тихо: „Здрасти, Джек!“ Изпуснах формата с леда в мивката.

Бих познал този глас навсякъде. Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми, докато се обръщах.

На прага на кухнята стоеше мисис Виктория Есекс и ми се усмихваше.

Смътно си давах сметка, че подът вибрира, което ми подсказваше, че Бърни лети с максимална скорост.

По цялото ми тяло изби студена пот. Сърцето ми прескочи и след това запрепуска.

— Учуден ли си? — Мисис Есекс се изсмя. — Каза, че не можело да стане. — Отново се изсмя. — Такива неща не могат да ми се говорят: няма нищо невъзможно… така че — ето ме. Колко време ще продължи изпитателният полет?

Опитах се да проговоря, но устата ми беше пресъхнала, а лудото препускане на сърцето ми пречеше да дишам.

Просто я зяпах.

— Джек! Какво има? Не се ли радваш?

— Какво правиш тук? — Гласът ми беше дрезгав.

Красивите й вежди се смръщиха.

— Да правя тук? Този самолет е мой! Какво искаш да кажеш?

— Как се качи на борда?

— Какво общо има това? Рекох на главния инженер, че възнамерявам да летя с вас.

Спомних си лукавата усмивка на Томпсън.

— Това е изпитателен полет. — Сега бях преодолял шока и насилвах мозъка си да действа. — Мистър Есекс ще се вбеси, ако разбере, че си на борда. Може да се окаже опасно.

— Хич не ми пука! Лейн няма да разбере. — Тя влезе в кухнята. — Не си ли доволен?

— Но Томпсън ще те издаде!

— О, престани! Той се бои от мен толкова, колкото и Джексън. Попитах те: колко време ще продължи изпитателният полет?

— Три часа… не знам.

— Хайде да сефтосаме леглото на Лейн. Искам те.

В момента я желаех толкова, колкото бих желал да се разболея от рак.

— Чакат да им занеса колите.

— Дай им ги. Ще бъда в апартамента. — Тя протегна ръка и докосна лицето ми. — Това ще е ново преживяване и за двама ни.

За мен допирът й беше като целувката на смъртта.

Наблюдавах я как минава по пътеката и изчезва в апартамента на Есекс. Мозъкът ми работеше отчаяно. В ума ми се въртяха въпроси, за които нямах отговори.

Трябваше ли да кажа на Бърни и на Хари, че тя е с нас? Трябваше ли да обърнем? Как, по дяволите, можехме да го направим, след като Хари бе предупредил въздушния контрол, че кацаме принудително? Вече нямаше връщане! Тогава какво щяхме да правим? Представих си какъв прием ще получи мисис Виктория Есекс, ако онези мексикански бандити я видеха, и потреперих при тази мисъл. Бях успял да убедя Бърни да накара Пам да не пътува с нас, а тя далеч не беше толкова хубава като мисис Есекс. Имах чувството, че нито Бърни, нито Хари щяха да се обезпокоят: и двамата имаха причини да я мразят. Но аз бях фатално привлечен от нея и знаех, че нямаше да мога да стоя и да гледам как я изнасилва банда мазни муцуни.