Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Качихме се в джипа и се отправихме към контролната кула. Докато пиехме бира, Бърни се присъедини към нас. Каза, че е разговарял с мистър Есекс в Париж и му е съобщил, че ще правим нощен изпитателен полет в събота.

— По-добре ще е да ида да се видя с Кендрик — рекох. — Ако ще започваме в събота през нощта, дотогава искам да имам потвърждението от банката. И, Бърни, качи на борда оръжието и амунициите. Всеки да има автоматичен пистолет. Какво друго можеш да вземеш?

Бърни погледна към Хари.

— Ти познаваш оръжейния склад.

— Има три японски „Армалити“ — наистина добри оръжия, и може би четири „чикагски пиана“ 5 5 Разговорно — „Томпсън“. .

— Да вземем по един от двата вида. Ами гранати?

— Ще се намерят.

— Да речем шест.

И двамата ме зяпнаха.

— Наистина ли очакваш неприятности, Джек? — попита Бърни и челото му се изпоти.

— Искам да съм сигурен, че ще можем да ги предотвратим, ако възникнат.

— Ами…

— Качи тези оръжия на борда. — Станах. — Аз ще отида да говоря с Кендрик. Какво ще кажете да вечеряме заедно и да обсъдим всичко това?

— Добре — отвърна Бърни. — Ще се срещнем в моето бунгало. Ще поръчам вечеря.

— Около 20:30 ч.?

— О’кей.

Взех буика на Бърни и подкарах към Перъдайс Сити. Три часа по-късно почуках на вратата на Бърни и той ми отвори. Хари пиеше скоч и стана да ми приготви питие.

— Как мина? — попита Бърни. Изглеждаше разтревожен и под очите му имаше тъмни кръгове.

Седнах и взех чашата, която Хари ми подаде.

— В петък ще получим съобщението от банката. Казах на онзи дебел педал, че самолетът няма да помръдне, докато не го получа. — Усмихнах се на Бърни. — Отпусни се. Всичко е наред. Ще успеем.

Но откъде можех да зная, че ще се случи нещо, което никой от нас не предполагаше? Всичко ми изглеждаше добре. Бях си направил труда да стане добре, но винаги има нещо, повтарям — нещо — което човек не би могъл да предвиди.

В петък следобед взех банковото бордеро от Кендрик. Казах му, че самолетът ще бъде доставен в ранните часове на неделя и че няма да има проблеми. После изпратих телеграма на Олестрия, като му давах същата информация.

Върнах се на летището и се обадих в Националната банка на Мексико. Попитах директора, с когото бях работил, дали парите са пристигнали. Той отвърна, че са пристигнали и са сложени в сметката на „Блу Рибън Еър Текси Сървис Корпорейшън“. Направо го виждах как се покланя, докато ми говори. Предадох новината на Бърни и Хари.

— Сега зависи от вас двамата да доставите самолета — рекох. — Аз свърших моята работа.

През целия петъчен следобед от 15:30 до 19:00 ч. ние тримата работихме в самолета. Аз се запознах с двигателите, а Бърни и Хари работеха в кабината. Не възникнаха никакви проблеми. Съботната сутрин прекарахме в контролната кула, където Бърни и Хари записваха програмата на полета ни. Моите подчинени малко се поучудиха, когато им казах, че искам да заредят самолета с пълния капацитет гориво. Напълниха резервоарите под мое наблюдение.

Излитането беше определено за 20:30 ч. Дотогава щеше да е вече тъмно. Следобед излетяхме на изпитателен полет до Маями и обратно. Самолетът беше истинско чудо.

Хари беше качил оръжието на борда и аз се захванах с него. Скрих един от автоматите „Армалит AR180“ в спалнята на Есекс. Сложих го под дюшека. Този автомат изстрелваше куршуми дум-дум — 223, от които загиваш на секундата. Втория „Армалит“ скрих в кабината за персонала. Автоматът „Томпсън“, познат като „чикагско пиано“, скрих в кабината за управление. Шестте ръчни гранати оставих в едно шкафче с ключ до входа на самолета. Решихме, че автоматичните пистолети ще носим на хълбоците си. Разведох Бърни и Хари из самолета, за да им покажа къде съм сложил оръжието.

— Може да не ни потрябват — рекох, — но ако възникнат неприятности, ще знаете къде да ги намерите.

Виждах, че на Бърни това не му харесва: изглеждаше блед, неспокоен и се потеше. Хари само кимна. Е, като че ли това беше всичко. Имахме още три часа да чакаме, преди да излетим. Казах, че отивам да си събера нещата, оставих ги и се върнах в бунгалото си. Направих си питие, запалих цигара, после, след известно колебание, поръчах разговор с баща си. Знаех, че това ще е последният път, в който ще разговарям с него. Докато чаках да ме свържат, осъзнах, че ще ми липсва, и отново изпитах съмнение дали предприемам най-доброто нещо за своето бъдеще.

След известно забавяне той се обади.