Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Режех тревата, Джек. Току-що чух телефона.

Попитах го как е.

— Добре съм. А ти?

— Чудесно. — Казах му, че ще имаме нощен изпитателен полет с кондора.

— Опасно ли е?

Насилих се да се изсмея.

— Няма нищо такова, тате, само рутина. Трябваше да убия няколко минутки и се сетих за тебе: хареса ми престоят при теб. — Исках да му кажа нещо хубаво, с което да ме запомни. — Страхотна вечер прекарахме заедно. Ще я повторим.

— Сигурен ли си, че този нощен полет ще мине както трябва?

— Разбира се, татко. — Направих пауза и после продължих: — Сега трябва да вървя. Просто исках отново да чуя гласа ти. Пази се.

— Да не би нещо да не е наред?

— Всичко е, както трябва. Е, доскоро, татко. — И затворих.

Седях втренчен в стената отсреща. Усетих, че сгреших, като му се обадих. Сега знаех, че ще се безпокои. Беше умен. Никога преди не му се бях обаждал от толкова далече. Е, поне бях чул гласа му за последен път.

Приготвих си ново питие и мислите ми се насочиха към мисис Есекс. Копнеех да чуя гласа й още един път, но се колебаех. Това обаждане можеше да е опасно. Реших да не го правя, но след като се разходих из бунгалото и си направих още едно питие, отидох до телефона и набрах номера на къщата на Есекс. Казах си, че ако се обади икономът, ще затворя, но вдигна тя.

— Здрасти! — рекох.

— О… ти ли си?

— Да. Можеш ли да говориш?

— Той няма да се върне до вторник. Да, мога да говоря.

Този прекрасен глас! Представих си тялото й и невероятните теменужени очи.

— Липсваше ми.

— Хайде да се позабавляваме тази вечер, Джек. — Гласът й издаваше нетърпението й. — Джексън ще води жена си на шоу. Няма да ни пречи. Нека се срещнем някъде.

— Не мога. В 20:30 ч. излитаме за изпитателен полет с кондора. Трябва да отида с тях.

— О, по дяволите! Искам те, Джек!

— Какво ще кажеш за неделя вечерта? — Сега ми се щеше да не бях й се обаждал, тъй като знаех, че в неделя вечерта ще бъда в Юкатан.

— Не можеш ли да се измъкнеш от този изпитателен полет?

— Никаква възможност. — Сега наистина ми се искаше да не бях й се обаждал. Знаех колко упорита можеше да бъде. — Хайде да се уговорим за неделя, а?

— Не! Джексън ще е наоколо. И в понеделник ще е същото. Трябва да е тази вечер!

— Не може да се уреди! Съжалявам. Ще ти се обадя по-късно. — И затворих.

Това беше грешка, помислих си. Защо не можех да си държа глупавата уста затворена? Погледнах часовника. Минаваше 19:00 ч. Докато натъпквах нещата си в един куфар, телефонът иззвъня. Тъй като се страхувах, че се обажда мисис Есекс, реших да не вдигам. Отидох в ресторанта и седнах при Бърни и Хари, за да хапнем по един стек. Бърни изглеждаше неспокоен. Почти не сложи нищо в уста.

— Говори ли с Пам? — попитах.

— На път е за Мерида.

— Добре ли е?

Той попи потта от лицето си с кърпа.

— Мисля, че да. Разбира се, това не й харесва, но всичко ще се оправи, когато отидем при нея.

— Да. — За да сменя темата, рекох: — Какво мислите за това, че ще трябва да приземите самолета по тъмно в джунглата?

— Метеорологичната прогноза е добра. Не виждам никакъв проблем.

Бутнах чинията си настрани и погледнах часовника си. Часът беше 20:15.

— Можем да тръгваме. — Станах.

Хари каза:

— Реших все пак да заредя хладилника. Може да огладнеем.

— Това е добра идея.

— Не обичам да гладувам. — Хари се подсмихна. — Ако се загубим, един пълен хладилник може да ни повдигне духа.

— Няма да се загубим — сопна се Бърни. — Не говори глупости!

Хари ми смигна и ние последвахме Бърни навън, в осветената от луната нощ и се качихме в един джип. И тримата знаехме, че за последен път сме на американска земя. Тази мисъл ни действаше отрезвяващо и никой от нас не проговори, докато Хари караше към кондора.

Екипажът ни чакаше. Главният инженер, който се казваше Томпсън вдигна палец, когато излязохме от джипа.

— Всичко е наред, мистър Крейн — рече той и се усмихна. Имаше нещо лукаво в усмивката му, което ме накара да го погледна втренчено, но когато Бърни каза „Да вървим!“, престанах да мисля за това.

Бърни и Хари отидоха в пилотската кабина. Затворих вратата и се присъединих към тях.

Бърни извърши необходимите приготовления за излитане и се обади в контролната кула.

— Всичко наред ли е, Фред?

— Да, наоколо няма самолети, Бърни. Въздухът е изцяло твой.

След няколко минути бяхме във въздуха. Спогледахме се.

— Три милиона долара, идваме при вас! — възкликна Хари.

Останах в пилотската кабина, докато Бърни не се насочи към морето. Чувствах се неспокоен. Оставих ги и влязох в заседателната зала, огледах се, после отидох в кухнята. Хвърлих поглед в хладилника. Имаше богат избор от консервирана храна. Минах покрай апартамента на Есекс и влязох в една от кабините за гости, където бях оставил куфара си. Нямаше какво да правя поне още четиридесет минути. Легнах на леглото, запалих цигара и се опитах да не мисля за бъдещето си, но не успях. Продължавах да мисля за това, че изоставях първокласна работа със заплащане тридесет хиляди годишно, а освен това, че напусках мисис Есекс. Милион и четвърт долара! Какво, по дяволите, щях да правя с толкова пари? — запитах се. — Щеше да ми се наложи да започна напълно нов живот. Чудесно беше да си представям, че живея в Европа, но не можех да говоря никакъв друг език, освен родния си. Прерязвах си пътищата към начина на живот, който познавах. Парите всичко ли бяха? И защо се бях забъркал в това? Прекалено късно беше вече да разсъждавам, казах си. Сега нямах избор. След четиридесет минути щях да бъда мъртъв за баща си, за мисис Есекс и за всички хора, които познавах. Бях достигнал точката, от която нямаше връщане назад.