Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— За Бога, Бърни! Виж кой е тук!

Бърни погледна през рамо, зяпна я, втренчи се в автомата и лицето му придоби цвета на отдавна мъртва риба.

— Няма да отвлечете този самолет! — викна тя. — Обръщай! Връщаме се на летището!

Хари й се ухили.

— Не, няма. И не можеш да направиш нищо по въпроса, бейби. Този автомат не означава нищо. Започнеш ли да стреляш, всички ще се издавим в морето.

— Казах да обръщате!

Хари вдигна рамене.

— Изчезвай, курве, досаждаш ми. — Той се завъртя в стола си така, че застана с гръб към нея.

— Олсън! Чуваш ли ме? — Беше упорита. — Обърни този самолет и се връщай на летището.

Бърни не отвърна нищо. Гледаше таблото за управление, сякаш не я беше чул.

Тя ме погледна със святкащи от гняв очи.

— Накарай ги да обърнат, Джек.

— Да… хайде, Джек, накарай ни да обърнем — рече Хари и се изсмя. После я погледна гневно и извика: — Изчезвай оттук, развратна, богата курво! Изчезвай!

Тя се поколеба за миг, после затича по пътеката към апартамента на Есекс. Тресна вратата.

— Е? — Хари ме погледна. — Как се е качила на борда?

— Томпсън я е пуснал.

— Какво ще правим? — Бърни звучеше така, сякаш се задушаваше.

— Мексиканците да се оправят с нея — заяви Хари. — Защо трябва да ни пука?

— Не! — възразих.

Очите му станаха сурови.

— О, така ли? Пусна ли ти, Джек?

— Не можем да я оставим да попадне в ръцете на онези бандити.

— Е, и какво? Защо трябва да ни пука… или на теб ти пука?

— Да, пука ми — отвърнах. — Слушай, Бърни, едно е да отмъкнем самолета, а съвсем друго е да отвлечем мисис Лейн Есекс! Ще се вдигне страхотна…

— О, престани! — викна Хари. — Всички сме мъртви и сме в морето… Забрави ли? Томпсън ще докладва, че е била на борда. Така че Есекс ще си помисли, че се е удавила с нас. Няма да се вдигне нищо.

— Прав е — каза Бърни. Не сме я канили да идва. Щом е тук, ще трябва сама да се грижи за себе си.

— Иди да й държиш ръчичката, Джек — подсмихна се Хари. — Ние сме заети.

Излязох от кабината и тръгнах по пътеката към апартамента. Почуках на вратата.

— Аз съм, Джек.

— Махай се! Никой няма да влиза тук! Никой!

— Трябва да говоря с теб.

— Никой няма да влезе тук. Ще стрелям.

— Нямаш никакъв шанс. Хайде, бъди разумна. Пусни ме да вляза.

Яростното изтрещяване на автомата ме стресна. Един куршум се заби в горната част на вратата. Беше на шест инча от главата ми: твърде близко, за да се чувствам в безопасност.

Бързо отстъпих назад.

— Следващия път ще стрелям по-ниско!

— О’кей, тогава се оправяй сама.

— И ще успея!

Върнах се в кабината и им казах. Хари се изсмя.

— Е, и защо да ни пука? Ще доставим самолета. Ще оставим на мексиканците да я очистят: много ще им хареса.

— Говори разумно! Никой не може да се приближи до нея, след като има онзи автомат!

— Просто ще трябва да я почакат да излезе. Когато пристигнем, ще бъде дяволски горещо, а климатичната инсталация ще бъде изключена. Без храна и вода колко мислиш, че ще изкара? — Това беше нещо, за което не се бях сетил.

Сега вече летяхме от петдесет минути и прекосявахме Мексиканския залив все още на триста фута от морето.

Седнах на една табуретка до Бърни, а Хари слушаше радиото със слушалки на главата.

Помислих си за жената, която стоеше сама в апартамента на Есекс. Запитах се какво ли правеше. Определено имаше кураж! Какво щеше да стане с нея, когато се приземяхме? Беше ли възможно да я скрия и да я отведа? Знаех, че не мога да очаквам помощ нито от Бърни, нито от Хари. Това беше сигурно. Щяхме да се приземим в джунглата, обградени от бандитите на Орзоко. Как можех да я измъкна?

Изведнъж Хари каза:

— Предават съобщението. Сега светът знае, че знаменитата, страхотната мисис Виктория Есекс е била на борда и заедно с безстрашните летци е потънала в океана. Утре тази новина ще се появи на първите страници на вестниците. Как ти харесва това, Бърни?

Бърни не отвърна нищо. Сега управляваше самолета в пълно мълчание. Виждах как по врата му се стича пот, а посивяващата му коса изглеждаше така, сякаш бе натопил главата си в кофа вода.

— Хващам се на бас, че онези мексиканци вече се облизват — продължи Хари. — Божке! Колко ще се радвам да видя как си слагат лапите върху онази кучка. Няма да й се размине!

— Млъкни! — рекох.

Той ме погледна, лицето му се беше изкривило от злоба.

— Лапнал си по нея, нали, малкия?

— Казах да млъкнеш! — станах и излязох от кабината.

— Чакай, Джек!