Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Обърнах се.

Хари излезе в коридора и затвори вратата на кабината. Дойде при мен. Очите му гледаха свирепо.

— Хайде да изясним този въпрос — подхвана той ядно. — Нали не желаем да имаме неприятности, след като сме стигнали дотук? Предприехме тази операция заради три милиона долара. Какво толкова означава тази кучка за теб?

— Няма да стоя и да гледам как я изнасилва банда мексиканци — отвърнах тихо. — Трябва да я измъкнем от тази каша.

Той поклати глава.

— Не! Да върви по дяволите! Веднъж ме направи на глупак и няма да го забравя. Тя не е нищо друго освен курва. Каквото и да предприемеш, няма да бъда на твоя страна. Разбра ли?

— Така ли? — Започнах да се вбесявам. — Е, и какво ще направиш?

Той ме погледна гневно.

— Никой — включително и ти, няма да застане между мен и моя дял. — След това направи нещо, което никога не съм понасял. Заби пръст в гърдите ми, за да подсили думите си. — Хич не ми пука, ако си падаш по тази кучка.

Ударих го силно по брадата. Направих го инстинктивно и веднага съжалих. Строполи се като вол и главата му се блъсна в редицата метални декоративни гвоздеи, обграждащи вратата.

Погледнах надолу към него, после коленичих и повдигнах главата му. Ръката ми стана лепкава от кръв. През мен премина студена тръпка. Дали не го бях убил?

— Хари!

Виждах, че диша, но изглеждаше зле. Оставих главата му внимателно на пода и станах.

— Крадците се карат?

Тя стоеше на прага на апартамента на Есекс с автомата в ръце.

— Олсън няма да може да приземи самолета без него — казах задъхано. — Нещо става с Олсън! Направи каквото и да е! Помогни на този човек!

— Няма да докосна това копеле, дори да ми струва живота! — отвърна тя с каменно лице.

— Може и да ти струва, глупачка такава!

Върнах се тичешком в кабината и като погледнах през прозорците от плексиглас, видях песъчливия бряг и джунглата пред нас.

— Бърни! — викнах му. — Чуваш ли ме?

— Не ме докосвай! — гласът му беше дрезгав.

— Набери височина! Прекалено ниско сме!

Бяхме само на двеста фута над гъстата джунгла. Той въздъхна и потрепери така, че кръвта ми замръзна, после дръпна ръчката назад. Носът на самолета се вдигна. Сега летяхме бързо над джунглата.

— По-високо! Вдигни го!

— За Бога, Джек, остави ме на мира!

В него имаше нещо, което ме изплаши до смърт. Сковаността, с която седеше, потта, а сега и гласът му.

Изтичах обратно на пътеката и разтърсих Хари, но той беше в безсъзнание. Хвърлих се към кухнята, налях вода в една купа, втурнах се обратно и плиснах водата върху лицето му: нямаше никакъв резултат.

Тя продължаваше да стои на прага и да наблюдава.

— Направи нещо! — креснах й. — Олсън не може да се справи с приземяването! Помогни на този човек!

Тя се обърна, влезе в апартамента и тресна вратата. Чух как пусна резето.

За миг останах загледан надолу в Хари, после отново изтичах в кабината.

Видях, че пак бяхме изгубили височина и летяхме на по-малко от сто фута над гъстата джунгла.

— Бърни! Набери височина! — изкрещях.

Той направи слабо усилие да дръпне лоста назад, после от гърдите му излезе стенание на агонизиращ човек.

— Бърни! Какво ти е? Болен ли си? — Седнах на седалката за втория пилот. — Бърни!

— Сърцето ми… Умирам… — И падна напред. Тялото му избута лоста и носът се наклони.

Като чух как колесниците се удариха във върховете на дърветата, започнах да натискам най-различни копчета и изключих двигателите. За миг от секундата си спомних, че бях видял очите на Бърни да се изцъклят, от което разбрах, че е мъртъв. Ударът ме хвърли през кабината. Причерня ми и се предадох.

Изплувах от дълбока, черна пропаст, усещайки, че се давя, че върху лицето ми се излива вода. Водата беше топла и идвайки в съзнание, осъзнах, че това беше дъжд.

— Хайде! Хайде! — Гласът, който ме викаше, бих познал навсякъде. — Не си ранен!

Отворих очи и видях светлината на изгрева през дърветата, после се преместих в седящо положение. Дадох си сметка, че главата ме болеше, и усетих остра болка в рамото си.

— Джек.

— Добре, добре! За Бога, дай ми една минутка!

Изтрих лицето си с ръка и примигнах, после я видях надвесена над мен. Приличаше на мокра кокошка с прилепнали към тялото й риза и панталон и с коса като миша опашка: вече нямаше и помен от възхитителната митична мисис Виктория Есекс.

Огледах се. Седях в калта, около мен имаше повалени дървета. Валеше дъжд и влажната, задушаваща жега ми създаваше усещането, че съм увит във вълна.