Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Какво ще кажеш да хапнем и да пийнем?

— Още не. Ако седна, няма да мога да стана вече.

Погледнах я и видях, че говореше истината.

— О’кей, ще продължим. — Плеснах един комар, който бе кацнал на врата ми и продължихме през поляната, като отново навлязохме в джунглата.

Вървях предпазливо, обезпокоен от поляната. Стана ми ясно, че някъде наблизо имаше село, а знаех, че бяхме прекалено близко до лагера на Орзоко, за да поемаме каквито и да било рискове.

Имах късмет, че не бях забравил на какво ме бяха учили в джунглата. Както вървяхме по калната пътека, изведнъж чух звук, който моментално ме накара да застана нащрек. Хванах ръката на Вики — сега мислех за нея като за Вики, а не като за възхитителната мисис Виктория Есекс — и я издърпах от пътечката в един храсталак. Тя се подчини, без да се съпротивлява, макар че паднахме в локва кална вода, и аз оцених това по достойнство. Свихме се и зачакахме.

По пътеката минаха трима юкатански индианци, които носеха остри брадви. Вървяха бързо и едва ги мярнах, преди да отминат.

— Близо сме до село — прошепнах. — Прекалено близо е. Трябва да тръгнем на изток и едва после да се насочим отново на север.

Свърнахме от пътечката и тръгнахме по мочурливата земя, през гъстия храсталак. Вървенето беше трудно, но тя се движеше в крак с мен. После изведнъж дъждът спря и влажната мъгла се вдигна. Слънцето излезе като извадена от ножницата си блестяща сабя. Топлината премина в адска жега, от която гърлото пресъхваше, а потта се лееше като река.

Комарите ни мъчеха. Ръцете и лицето ми бяха подути от ухапванията. Спрях да я погледна. Боже, на какво беше заприличала! Единственото нещо, което напомняше за предишния й образ, бяха смелите й теменужени очи.

— Защо спираш? — Гласът й беше дрезгав.

— Престани да се държиш като желязната жена — рекох. — Ще си починем.

Тя ме погледна втренчено, после лицето й се сбръчка и като се отпусна на колене в калта, закри с подпухнали длани лицето си и захлипа.

Оставих куфара и автомата в един храст, коленичих и я прегърнах. Тя се притисна до мен и аз я гушнах, както бих гушнал дете.

— Вече съм добре. — Беше овладяла гласа си. — Съжалявам за драматичната сцена. Хайде да ядем.

— Никак не ти липсва кураж — рекох и отворих куфара.

— Така ли мислиш? — Тя погледна червените подутини по ръцете си. — Ако изглеждам като теб, сигурно приличам на дявол.

Усмихнах й се.

— И все пак си човек.

Отворих консерва боб и консерва гулаш. Ядохме ги смесени с пластмасовите лъжици, които бяха прикрепени към консервите.

— Ще ме измъкнеш ли от тази каша, Джек? — попита изведнъж тя.

— Ще се опитам.

— Не се ли страхуваш да се върнеш?

— Не съм мислил за това. В момента само искам да се измъкнем оттук.

Тя ме погледна.

— Захвърляш три милиона долара.

— Един милион: разбрахме се да ги поделим на три.

— Това не те ли тревожи?

Вдигнах рамене.

— Странно е. Отначало жадувах за всичките тези пари, после се замислих и осъзнах, че не зная какво да правя с тях. Спомних си думите ти, че при всичките ти пари ти скучаеш. Това е нещо, което не искам да ми се случи.

— Ще продължиш ли да работиш при съпруга ми, ако ти се предостави такава възможност?

— Няма да ми се предостави.

— Не, ще ти се предостави. Мислих за теб. Мога да кажа на Лейн, че сме се разбили в морето. Ние с теб сме единствените оцелели. Хванали сме се за някаква част от самолета и ти си ме отвел до брега. Той ще повярва, след като го чуе от мен, и ще направи много за теб.

Зяпнах я.

— Нима ще излъжеш заради мен?

Тя кимна.

— Да. Ти си първият мъж, който се отнася с мен така, както един мъж би трябвало да се отнася с жена. Означаваш нещо за мен.

Опитах се да мисля разумно, но главата ме болеше. Изглежда, това беше решението: начинът да се измъкна. Вместо да прекарам години наред в затвора за въздушно пиратство, щях да получавам по тридесет хиляди долара годишно, като работя в „Есекс Ентърпрайзис“, и да имам освен това Вики.

— Ще те измъкна оттук — рекох. — Аз…

И двамата чухме шума на приближаващ се хеликоптер.

— Не мърдай! Погледнах предпазливо нагоре.

Върховете на дърветата ни прикриваха и бях почти сигурен, че няма да ни забележат.

Малко след това видях как хеликоптерът мина точно над дърветата. Беше боядисан в мръсно зелено и с мексиканския герб. Отмина толкова бързо, колкото се беше приближил.

— Търсят самолета — казах и станах бързо на крака. — Предполагам, че в момента сме на около дванадесет мили от него. Недостатъчно, за да се чувстваме в безопасност. Щом открият, че не си на борда, ще започнат да търсят. Да вървим!