Александра Маринина - За всичко се плаща

— Колко? — попита кратко роднината на Шоринов.

— Тя иска един милион долара. Но в брой, и то там, зад граница. Оттук не мога да изнеса толкова.

— В коя страна?

Михаил Владимирович беше твърде предпазлив, за да каже на роднината си страната, където живееше вдовицата на Лебедев — Вероника. Роднината беше богат и могъщ — като нищо би могъл да откаже на Шоринов и да свърши работата сам. Ако архивът на Лебедев попаднеше в неговите ръце, той също би намерил възможност да изготвя препарата. Ето защо Шоринов не му каза истината. Нещо повече — той скри от скъпия си калеко и обстоятелството, че Вероника Лебедева вече изобщо не е Лебедева, тъй като се е омъжила за австрийския гражданин Вернер Щайнек. Не беше нужно той да знае нито къде живее вдовицата, нито как се казва сега.

— В Холандия.

— Значи парите в брой трябва да бъдат в Холандия, така ли?

— Не е задължително. Достатъчно е да бъдат в коя да е страна от Европейския съюз, а аз лесно мога да намеря хора, които без проблеми ще пренесат банкнотите през всички граници.

— За кога ще трябват парите?

— Колкото може по-скоро, докато вдовицата не е решила друго.

— Какво ми предлагаш?

— Двайсет процента. Ще взема от вас назаем един милион долара с двайсет процента месечна лихва.

— Трийсет и пет! — отсече роднината.

— Ама моля ви се, калеко! — плесна с ръце Шоринов. — Как може трийсет и пет! Та така само след три месеца дългът ми ще се удвои! През това време едва ще сме започнали производството.

— Ами тогава ще се наложи да действаш по-чевръсто — позасмя се богатият му роднина. — Добре, нека се разберем така. Давам ти парите за четири месеца срещу двайсет и пет процента. След четири месеца ще трябва да ми върнеш два милиона. Ако не успееш, получавам дял от печалбата. Трийсет процента в течение на първата година, а после ще видим. Така че в твой интерес е да побързаш, инак ще те оскубя като пиле. Обади ми се утре вечер — ще ти кажа къде и кога ще получиш парите. Това е, Миша, свободен си.

От дома на своя роднина Михаил Владимирович излезе, облян в пот и с лудо блъскащо сърце. Боже мой, как се заробва! Ами ако Олга е сгрешила и в архива на Лебедев липсва онова, което им трябва? Ако не успеят да разгърнат производството за четири месеца? Ако… ако… Дявол да го вземе този кожодер! Но все пак поне обеща парите.

На следващата вечер Михаил Владимирович получи информацията — с кого трябва да се свърже, за да получи парите в чужбина. Калеко му даваше милиона на място, за да не рискува да пренася доларите през граница.

До този час Михаил Владимирович вече бе взел решението си. Ако всичко мине успешно, той ще може да върне парите на роднината си само след седмица, дотогава лихвата ще е нищожна — такава сума Шоринов можеше да си позволи.

Вероника Щайнек, която доскоро бе носила фамилното име Лебедева, проклинаше деня и часа, когато бе решила, че в Русия живее зле, а в чужбина ще се чувства много по-добре. Защо ли, по дяволите, реши така? Сега вече не можеше да си спомни — дали го бе прочела в книгите, или приятелки й бяха казали, — но тя още от дете живееше с това убеждение. При това неизвестно защо никой не й бе обяснил, че в чужбина живеят добре само хората с пари, а имаш ли пари, и в Русия се живее съвсем нормално.

Тя се запозна със симпатягата Вернер Щайнек, когато Василий Василиевич беше още жив. Щайнек често идваше в Москва, работеше във фирма, която имаше няколко представителства в Русия, и при всяко свое посещение канеше Вероника в хотела си, водеше я на вечеря, глезеше я в леглото и й задаваше дежурния въпрос: „Ще се омъжиш ли за мен?“ Вероника се гледаше в огледалото и живееше с абсолютното убеждение, че Вернер е покорен от нейната неземна красота и неустоима сексуалност. Нали именно това постоянно й повтаряше нейният стар съпруг Лебедев, мъж от заслужил по-заслужил, лауреат на куп различни награди, професор, почетен член и така нататък. Кой, ако не той, разбираше от жени, щом бе избрал измежду многото желаещи нея — медицинската сестра от физкултурния диспансер Вероника! Щом я бе избрал, значи тя наистина е по-добра от всички издокарани с кожени палта интелектуални, стръвно възмечтали за съпруг наскоро овдовелия представителен белокос Лебедев.

Когато се запознаха, Вероника беше на двайсет и три години, а Лебедев — на шейсет и две, но би сложил в малкия си джоб много младежи. Строен, мускулест, със стегнати крака, които неуморно отхвърляха километри бързо ходене, с грива от снежнобяла коса над високото чело, с орлов нос и святкащи очи, той не жалеше комплименти за дамите, целуваше ръце и беше обект на мечти за онези от тях, които искаха да се омъжат не само сполучливо, но и красиво. Защото знайно е, че можеш да си намериш богат, преуспяващ мъж и да го ожениш за себе си, но често след това се оказва, че животът край него се е превърнал в гадост, унижение, отчаяние и изобщо — в ужас. Често можеш да уцелиш такъв, дето да те е срам да се покажеш с него пред хора. А бракът с Лебедев обещаваше да бъде приятен във всяко отношение, а най-важното — кратък, като се има предвид разликата във възрастта.