Александра Маринина - За всичко се плаща

А нещата стояли така: някога в научноизследователската лаборатория на един от секретните заводи работел Василий Василиевич Лебедев, който изобретявал чудодейни балсами, премахващи за броени минути ревматични болки, главоболие, махмурлук, умора, безсъние, стрес. Един от тези балсами за две седмици спирал катастрофален косопад, друг само за месец лекувал много кожни болести, трети мигновено елиминирал всички видове алергични реакции, а те били общо пет. Балсамите се произвеждали в същия завод, но в много ограничени количества — само за управляващия елит. Но методиката, прилагана от Лебедев за съставянето и производството на балсамите, разкривала доста широки перспективи и Василий Василиевич продължавал да работи в тази насока. Лошото обаче било, че той работел не по плана за научноизследователската работа на лабораторията, а в свободното си време — вечер и в почивните дни, по собствена инициатива. Следователно каквото и да изобретял, заводът нямал никакви права над съответното изобретение. Ако той работел по плана на лабораторията, неговите разработки щели да бъдат служебен продукт и да принадлежат на организацията, в която Лебедев се водел на щат. А онова, което бил направил вкъщи — в свободното от основната си работа време, принадлежало само нему.

А Лебедев разработвал нов балсам, който влияел благотворно на творческите способности и на интелектуалната дейност изобщо. Естествено — ако имало на какво да влияе. От неговия балсам човекът не ставал по-умен или по-талантлив, отколкото е бил. Но пък ако у човека имало нещо, то се разкривало докрай. Василий Василиевич очевидно не бил наивен и доверчив и прекрасно разбирал, че ако работи върху препарата си в лабораторията, при успешен резултат веднага ще му отнемат балсама, а той ще получи някаква жалка премийка в края на тримесечието. Ето защо работел вкъщи, с примитивни средства — бил си направил минилаборатория в стаята, а резултатите изпробвал върху свои близки приятели и роднини. И върху себе си естествено. Резултатите се оказали смайващи и информацията за това изтекла. А Лебедев взел, че умрял. Както е прието да се казва — в разцвета на творческите си сили, на шейсет и осем годишна възраст. И това се случило преди около две години. Няколко месеца след погребението му младата вдовица заминала да живее в Западна Европа, като взела със себе си целия архив на своя съпруг.

В Москва се оформила група ентусиасти, които решили да повторят пътя, изминат от покойния учен. Първо издирили онези приятели и роднини на Лебедев, върху които той бил изпробвал изобретението си. Те разказали, че ученият използвал два от петте официално произвеждани балсама и добавял към тях още нещо, някакъв друг препарат. Кои точно от петте — не помнели, не били обръщали внимание, но шишенцата били заводските, с етикетите, на които с едри червени букви пишело Балсам на Лебедев . Групата ентусиасти усърдно се хванали на работа, снабдили се с всичките пет разновидности на балсама на Лебедев и започнали да експериментират с тях. Първите резултати били обнадеждаващи. Били намерени двата балсама, които давали основата, и с пълна пара се търсела третата съставка, която в тишината на апартамента си бил изобретил Василий Василиевич. И в това отношение били постигнати определени успехи, бил създаден препарат, който те нарекли лакреол, но… Необходимият ефект бил получен, пациентите обаче умирали — такава една неприятност. И за да се сложи край на тази неприятност, трябвало да се вземе архивът на Лебедев от неговата вдовица. Те намерили вдовицата, уговорили я да даде архива, но тя поискала за него страшно много пари. Всъщност това бил проблемът. От друга страна, нямало никакво съмнение, че новият препарат ще донесе огромни печалби. Производството му щяло да бъде евтино, защото в основата му лежали балсами, чието изготвяне вече отдавна било рутинно и нямало да изисква нови инвестиции, освен за закупуване на суровината. Нещо повече — във връзка с промяната в условията на държавните заеми заводът, произвеждал балсамите на Лебедев, бил разсекретен и превърнат в акционерно дружество, а в момента негов пълновластен стопанин бил не кой да е, а самият Михаил Владимирович Шоринов. Никой друг не притежавал лиценз за производството на балсамите на Лебедев, тъй че нямало опасност от конкуренция. Цената на новия балсам щяла да бъде изключително висока, но въпреки това хората щели да го купуват — нямало къде да вървят. Щели да го купуват с литри майки на абитуриенти, които не биха допуснали чедото им да бъде скъсано на конкурсните изпити за института и да го грабнат в казармата. Научни работници, хора с творчески професии, студенти пред сесия — всички, всички щели да го купуват. Дори портиерите. Всеки щял да храни надеждата у него да се пробуди Пикасо или Айнщайн.