Александра Маринина - За всичко се плаща

Вероника имаше много време, обаче със силите и с парите нещата стояха по-зле. Трябваше да започне работа, за да не умре от глад. Спомни си за дипломата си на медицинска сестра и отиде в разположената на брега на езерото клиника, специализирана за лечение на деца с белодробни заболявания.

— Имате ли опит в работата с деца? — попитаха я в клиниката.

— Не.

— Имате ли опит в работата с пациенти с белодробни заболявания?

— Не.

— Може би сте работили в операционни — при опериране на бели дробове?

— Не…

— Тогава на какво разчитахте, за да дойдете тук?

— Помислих си, че може би лечебна физкултура… — глухо смотолеви Вероника.

— Вашата диплома на инструктор по лечебна физкултура не означава нищо за нас. Бихме могли да ви предложим място на възпитателка, но вие не сте работили с деца. Освен това немският ви език все още е много лош, така че и не мечтайте за възпитателска работа. Не разбирате от белодробни заболявания — значи не можете да бъдете сестра в нашата клиника. Единственото, което бихме могли да ви предложим, е да работите като чистачка-санитарка. При тази работа знанието на езика не е задължително, а и диплома не е необходима.

Санитарка! Да изнася подлогите. Да мие пода. Да събира мръсното бельо. Боже мой, само преди година тя беше съпруга на професор, известен учен, лауреат и почетен академик! Как се докара до това положение?

Какво пък, каза си Вероника Щайнек-Лебедева, щом съм се докарала до това положение, трябва да започна да се измъквам от него. Помощ отникъде няма да дойде — ще трябва сама.

Съгласи се да работи като санитарка. Заплатата беше мизерна, работата — изтощителна, но във всичко това имаше един голям плюс. На персонала, работещ на плаващо работно време, се предоставяше служебно жилище: на територията на клиниката бе построена отделна пететажна сграда с малки, но удобни и уютни апартаменти. Наемът за тези жилища беше умерен, още повече че болшинството медицински сестри, възпитателки и санитарки живееха в тях по две — по три. Администрацията на клиниката правилно бе преценила, че не може да се иска от младшия медицински персонал да имат собствени коли, а тъй като всяка служителка трябва да се придвижва сама до и от служебното си място, при плаващото работно време постоянно ще изникват проблеми със смените. Както и да разбиват денонощието на три смени, все някоя ще трябва да идва и да си отива вечер или нощем. Знае ли човек какво може да се случи на жена, която се прибира нощем с такси или пеша! А и закъсненията в такива случаи са неизбежни. Тъй че нека всички желаещи да живеят до клиниката, на охраняваната територия. А която не желае, тонът спрямо нея ще бъде друг. Само да опита да закъснее — дори с половин минута!

Вероника пренесе в служебния апартамент багажа си, а къщата даде под наем. Не бяха кой знае колко пари, вярно, но все пак… Смяташе да харчи само част от тези пари, останалите реши да спестява и да започне малко по малко да гради собствения си живот в тази чужда страна. И през ум не й минаваше да чака освобождаването на Вернер от затвора. Беше му сложила голям дебел кръст. С оформянето на развода Вероника не се занимаваше по една-единствена причина — това щеше да глътне пари.

Преди два месеца я беше намерил някакъв тип, който се бе представил като Николай Первушин. Трябвали му книжата на покойния й съпруг Василий Василиевич Лебедев, които Вероника бе изнесла от Русия единствено от злоба — за да не ги получат алчните му щерки. Тези книжа не трябваха и на нея самата, тя дори не ги беше извадила от кашона, с който бе пренесла багажа си. Ето я — това е вълшебната Жар птица! , радостно си бе помислила Вероника. Щом е хвърлил толкова усилия, за да я намери, щом се е довлякъл в далечния Гмунден за тези книжа, значи ще плати толкова, колкото тя му поиска. Поиска един милион долара. И непременно в брой!

— Вие вниквате ли поне малко в това, което говорите? — недоумяващо я попита Первушин. — Най-голямата банкнота е от сто долара, пачката съдържа сто такива — това прави десет хиляди. Един милион е сто такива пачки, схващате ли колко място биха заели?

— Не ме интересува. — Тя упорито поклати глава. — Трябват ми в брой.

— Защо? Кажете — за какво ви са? Къде ще ги денете? Та те трябва да се скрият, инак ще представляват опасност. Ами че вас ще ви оберат още първата вечер!

— Няма да ме оберат. Или плащате в брой, или няма да получите архива на мъжа ми.

— Но разберете — настояваше Первушин, — не казвам, че искате прекалено много — вие определяте цената и ние се съгласяваме с нея. Ще получите вашия милион. Но в брой?! Та това извънредно много усложнява нашата задача. Мислите ли, че от Русия може да се изнесе такава сума? Ако си търсите проблеми, то си е ваша работа. Нека ви ограбят, нека дори ви убият, щом това не ви интересува. Но с настояването си да получите парите в брой рискувате да ни задържат на митницата и да ни ги вземат. Тогава със сигурност няма да получите нищо. Това ли искате?