Александра Маринина - За всичко се плаща

— Изразих се ясно: искам да получа един милион долара в брой и лично, със собствените си ръце, да ги внеса в банка. Само тогава ще бъда спокойна.

— Не ви разбирам — разперваше ръце Первушин. — Какво значение има за вас кой ще внесе парите в банка — лично вие или някой друг, който просто ще ги прехвърли на вашата сметка? Хайде обяснете ми — защото явно съм глупав — каква е разликата и може би ще се съглася, че изискването ви е справедливо.

— Аз не вярвам на никого — каза му Вероника накрая. — Къде са гаранциите, че няма да ме измамите? Виждам ви за втори път в живота си, не знам нищо за вас. Защо трябва да ви вярвам? Ще ми покажете някаква хартийка, на която ще пише нещо на немски, и ще ми кажете, че това е документ, потвърждаващ, че сте прехвърлили парите на моята сметка. А в действителност ще се окаже, че това е известие от телефонната централа за просрочено плащане. И аз като идиотка ще се завтека с тази хартийка в банката, а там ще стана за посмешище. Дори няма да разбера какво ще ми обяснят.

— Ама вие изобщо ли не знаете езика? — смая се Первушин. — Как се справяте?

— Е, справям се криво-ляво — отговори Вероника, без ни най-малко да се смути. Тя бързо бе отвикнала да се смущава, след като бе осъзнала, че от уважавана съпруга на изтъкнат учен се е превърнала в нископлатена санитарка, при това омъжена за престъпник. — Така, на битово ниво, за работата и за магазините — знам достатъчно. Но само по слух. Не мога да чета, нищо не разбирам.

— Ами учете! Купете си учебници и учете езика. Човек не може да живее в една страна, без да знае езика й. Наистина могат много лошо да ви метнат — посъветва я Николай.

— Опитвах — призна тя. — С учебници не става, нямам наклонност към езици, още в гимназията учителите ми го казваха. А да наемеш преподавател е скъпо — не мога да си го позволя. Засега — после ще видим. Така че, Коля-Николай, сам виждате — нямаме друг избор. Ще взема само пари в брой. Нещо повече — имам допълнително условие. Напълно сте прав — да държа такава сума вкъщи е опасно и неразумно. Освен това вие можете да ми пробутате и кукла, и фалшиви банкноти, които аз не мога да отлича от истинските. А къде ще ви търся после, ако се окаже, че нещо не е в ред с парите? Затова ще постъпим по следния начин: вие докарвате парите, двамата се качваме в една кола и отиваме в различни банки. Влизаме в банката, откриваме сметка, внасяме пари в брой, касиерът проверява всяка банкнота — той си има специална машинка за това. После в следващата банка — докато внесем цялата сума. В последната банка вие получавате книжата — те ще са предварително поставени в сейф там.

— Какво пък, разумно е! — не можа да не се съгласи Первушин. — А сега да поговорим за моите гаранции. Как мога да бъда сигурен, че ще ми дадете всички книжа на съпруга си, а няма да извадите от тях именно онова, заради което купуваме всичките тези вехтории? Доколкото разбирам, архивът е огромен, състои се от десетки папки. Да не искате да ми кажете, че в последната банка с вас ще седнем един до друг и ще започнем внимателно да четем всичко наред? И после, ако се окаже, че документите, които ни трябват, са изчезнали, какво ще правим? Нали парите, целият милион, вече ще са във вашите сметки, вие преспокойно ще ме благословите до девето коляно по майчина линия и ще ми кажете, че и понятие си нямате какво е станало. Че получавам това, за което съм платил.

— И вие сте прав.

Най-сетне Вероника си позволи да се усмихне. Този Первушин й харесваше. Беше като оживяла картинка от любовен роман — точно копие на героите любовници. Когато попаднеше на такива описания в дадена книга, Вероника си мислеше, че това е плод на писателска фантазия, защото мъже с подобна външност просто не съществуват. Висок, добре сложен, с черна коса, с изваяни черти на лицето и с огромни светлосини очи — не тъмносини, което се случва доста често, а точно светлосини. Такъв цвят Вероника бе виждала само на екрана на компютъра, когато леко намалиш яркостта. И формата на тези сини очи бе издължена и необикновено красива.

— Можем да направим следното. Вие сега ще седнете и ще прегледате целия архив. Ще номерирате листовете, които представляват интерес за вас, и ще сложите подписа си. Ще ги приберем в отделна папка. Тогава на последния етап всичко ще бъде по-лесно. Ще отворите папката, ще проверите номерацията на листовете и подписа си — и готово.

— Не, не е готово — възрази Николай. — Внасяме парите във вашите сметки, а на последния етап се оказва, че не всички листове, на които съм се подписал, са налице в папката. Номерацията не ме спасява. Просто някои листове липсват. Вие ще ми кажете, че не сте отваряли папката и не сте вадили нищо от нея. И колкото и аз да беснея, на този етап вече нищо не може да се направи. Парите са у вас. Как ще постъпим тогава?