Марк Олдън - Американска полиция

— Един съвет — подхвана Хейдън. — Всъщност два. Първият е да не се мотаеш по летищата.

— В смисъл да не се набърквам в разследването на убийството на Линда Шафино ли?

— В смисъл, че ако ти е скучно, по-добре реди пасианси — усмихна се той за пръв път от няколко дена. Така де, животът наоколо не се свеждаше само до моравите пастелчета. — И още един съвет — допълни Изкормвача. — Вдигни дебелия си задник и го занеси в Бронкс. Още сега.

— И ще ми кажеш ли защо да го правя? — поинтересувах се аз.

— Заради Лурд Балера. В едно погребално бюро на Гранд Конкорс са й спретнали бдение. Иди и си поговори със семейството. Виж дали ще откопчиш нещо.

— Смятах да го направя утре. Затънал съм до гуша с документацията, мислех да поотхвърля малко.

Хейдън стана морав като пастела. Стовари длани върху писалището, разклащайки лампата отгоре. Не беше едър и затова ми заприлича на някакъв мъник, задавил се с мръвка.

— Ти наред ли си бе, Мар? Казах още сега . Размърдай дебелия си задник и иди в проклетия Бронкс. Ясен ли бях?

— Както винаги.

— Да де. Понякога се питам колцина тук още помнят, че шеф на отдела все пак е Джак Хейдън.

Пресегнах се да си взема факса, но точно тогава Хейдън вдигна длан и я долепи до писалището. Настроението му се промени. Изкормвача ни в клин, ни в ръкав се развесели. Рече ми:

— Твоята приятелка Карлайл Тейлър ме попита за Кабрера Хлапето, някакъв наркотрафикант, който излежавал присъда в Атланта. Госпожица Тейлър проявява интерес към последния случай, по който сте работили заедно с детектив Линда Шафино, затова се е докопала до стенограмата от процеса срещу Кабрера.

Понеже му било станало интересно, и той се бил сдобил със стенограмата. Каза ми да не съм се притеснявал, нямало нищо страшно. Но вниманието му било привлечено от нещо, по-точно от показанията на детектив Фиъргал Мар, в които той отрича твърденията на Кабрера, че му бил задигнал двайсет и пет хиляди долара. Лично той, Хейдън де, не виждал нищо нередно, но дали и госпожица Тейлър щяла да бъде на същото мнение?

Гранд Конкорс в Бронкс е най-широката магистрала в Ню Йорк и има осем платна — четири в едната и четири в другата посока. В началото на XX век тук се е намирала най-престижната част на квартала, нещо като отговора на Бронкс на Парк авеню. Тук навремето е живял Лев Троцки, а също и Бейб Рут.

Но през седемдесетте години Южен Бронкс се превърна в рай за дрогата и подпалвачите. Районът заприлича на пущинак, превзет от наркомани, опожарени жилищни блокове и заблудени куршуми, търсещи жизненоважни органи. Белите се вдигнаха и се преместиха в предградията, отнасяйки със себе си и голяма част от местните данъци и такси. Днес около Конкорс се бяха струпали предимно представители на всички други раси освен бялата, и то главно изпаднали типове.

И все пак кварталът бе запазил донякъде нормалността си. Старите къщи си стояха, в тях живееха хора. Но ако сте тръгнали пеш, не се отклонявайте от Конкорс. Мръднете ли на изток или на юг от магистралата, зле ви се пише.

Наближаваше шест вечерта. Намирах се в тясното сиво преддверие на погребалното бюро на ъгъла на Гранд Конкорс и Сто шейсет и първа улица, бях застанал до витрината, където бяха подредени ненадписани надгробни камъни, наподобяващи огромни шахматни фигури. На входа бдеше чернокож бабаит, който тежеше към сто и двайсет килограма в тлъстини и безформени мускули. Задачата му беше да разгонва живите трупове: наркоманите и онези, които си говореха с Дядо Боже, докато пикаеха направо на тротоара.

Бях единственият бял в сградата. Останалите — и опечалени, и персонал, бяха или чернокожи, или латиноамериканци. Всички бяха оклюмали и говореха шепнешком, никой не пускаше шеги.

Компания ми правеше Карлос Хюмес, пуерториканец към четирийсетте с дребно лице, който държеше погребалното бюро. Беше приятел на семейство Балера, част от което беше горе, на бдението край ковчега на Лурд. Бях видял трупа й в хотел „Лангам“, не ми се гледаше отново. За две денонощия бях посетил две погребални бюра и вече не издържах. Само това ми липсваше, пак да ме плиснат студените тъжни спомени.

Единственият човек, когото исках да видя, беше Нелсън Балера, бащата на Лурд. Смятах да го питам дали е молил детектив Бауза да издирва дъщеря му. Балера не бе какъв да е свидетел. Той можеше да оневини Бауза или да го свърже с осем убийства. Няма как да търсиш такива сведения по телефона. Отиваш при човека и говориш очи в очи с него.